двете и това много ги зарадва. Ако показвах някакви следи от това, което чувствувах, собствените ми мъки бяха достатъчни да го обяснят.
— И кога ще отплава корабът, мистър Микобър? — запита леля.
Мистър Микобър счете за нужно да подготви било леля, било жена си и затова отвърна, че това ще стане по-скоро, отколкото е очаквал вчера.
— Навярно от кораба са ви съобщили, нали? — каза леля.
— Да, госпожо — отвърна той.
— Е, добре, и в такъв случай кога ще отплава?
— Госпожо — отговори той, — съобщено ми е, че непременно трябва да бъдем там утре, преди седем часа сутринта.
— Я виж ти! — възкликна леля. — Много скоро. Значи корабът утре действително тръгва, мистър Пеготи.
— Да, госпожо. Ще тръгне по реката с отлива. Ако мистър Дейви и сестра ми дойдат вдругиден в Грейвсенд, ще могат да се сбогуват с нас на кораба.
— Непременно ще сторим това — казах аз, — бъдете сигурни!
— Дотогава и докато тръгнем — забеляза мистър Микобър, като ми хвърли многозначителен поглед, — мистър Пеготи и аз непрестанно ще държим вещите си под наблюдение. Ема, любов моя — обърна се той към жена си, като се изкашля величествено, — моят приятел мистър Томъс Тредълс бе така любезен да ми пришепне, че би искал да има честта да поръча продуктите, необходими за приготвянето на умерено количество от онова питие, което е така неразривно свързано в съзнанието ни с прочутото говеждо печено на стара Англия. Думата ми е, накъсо казано, за пунш. При обикновени обстоятелства бих се посвенил да помоля мис Тротууд и мис Уикфийлд за тяхното участие, но…
— Мога да кажа за себе си, че с най-голямо удоволствие ще вдигна наздравица за вашето щастие и преуспяване, мистър Микобър — каза леля.
— Също и аз — потвърди с усмивка Агнеса.
Мистър Микобър веднага слезе долу, където, види се, се чувствуваше като у дома си, и скоро се върна с издигащата пара кана. Не можах да не забележа, че беше белил лимоните със собствения си джобен нож, който, както е прилично за ножа на един практичен заселник, беше дълъг около един фут. И не без известна показност той го изтри в ръкава на жакета си.
Открих, че мисис Микобър и двете по-възрастни деца бяха също снабдени с подобни внушителни инструменти, докато всяко едно от децата си имаше собствена дървена лъжичка, привързана със здрав канап за дрехите му. Също тъй, навярно в очакване на живота в кораба, както и в австралийските дебри, мистър Микобър не наля пунша на жена си и на по-възрастните си деца във винени чаши, което много лесно би могъл да направи, тъй като в стаята имаше цяла поличка, а стори това в едни противни на вид малки тенекиени канчета, като самият той през цялата вечер пи от едно половинлитрово канче, което най-после с голяма радост прибра в джоба си.
— Прощаваме се с разкошите на старата родина — заяви той с истинско доволство. — Жителите на горите не могат, разбира се, да очакват да се възползуват от удобствата на страната на изобилието.
В този момент в стаята влезе едно момче, което съобщи, че долу някой търси мистър Микобър.
— Имам предчувствието — каза мисис Микобър, като сложи на масата тенекиеното си канче, — че трябва да е някой член на семейството ми.
— Ако е така, скъпа моя — забеляза мистър Микобър с обичайния си жар по този въпрос, — понеже този член на семейството ти, който или която и да е, ни остави тъй дълго да ги чакаме, сега пък е наш ред да го оставим той нас да почака.
— Микобър — каза жена му с нисък глас, — в час като настоящия…
— „Не би трябвало да се отвръща на обидата с обида“ — каза мистър Микобър, като стана. — Ема, ти ме укоряваш.
— Ако не си се срещал с членовете на семейството ми, загубата е тяхна, не твоя — заяви жена му. — И ако са съзнали от какво са били лишени благодарение на поведението си в миналото… и сега желаят да ти протегнат ръка за сдобряване, недей ги отблъсква.
— Скъпа моя — отвърна той, — така да бъде!
— Ако не заради тях, направи го заради мен, Микобър — каза жена му.
— Ема, в такъв момент не мога да не погледна на въпроса в тази светлина. Дори и сега не бих могъл да дам дума, че ще се хвърля на шията на семейството ти, обаче този от тях, който ме очаква долу, няма да бъде посрещнат от мен с ледено държание.
Мистър Микобър излезе и се позабави, през което време мисис Микобър донякъде се опасяваше, че съпругът й и членът на семейството й може да са се поспречкали. Най-сетне се появи същото момче и ми подаде една написана с молив бележка, озаглавена по юридически маниер с думите: „Хийп срещу Микобър“. Научих от този документ, че бидейки арестуван, мистър Микобър бил обладан от отчаяние и ме моли да му изпратя ножа и канчето, които може би ще му потрябват за малкото му останали дни живот. Молеше ме също така, като последна проява на приятелство, да придружа семейството му до кварталния дом за бедняци и да забравя, че такова същество като него е живяло някога.
Разбира се, отговорих на тази бележка, като слязох долу с момчето да заплатя парите. Намерих мистър Микобър седнал в един ъгъл, мрачно загледал полицейския чиновник, който беше извършил ареста. Когато го освободиха, той ме прегърна с жар и вписа сделката в бележника си, като си спомням, че беше особено взискателен относно половината пени, което, без да искам, бях забравил, когато му казвах на каква сума възлиза уредената от мене сметка.
Този знаменит бележник му напомни за друга една сделка. Когато се качихме горе, в стаята (където той обясни отсъствието си, като каза, че е бил задържан от независещи от него обстоятелства), мистър Микобър извади голям лист хартия, сгънат много пъти и изпълнен с дълги, грижливо пресметнати сборове, като че ли бяха откъснати от училищна тетрадка. Това бяха изчисления, направени по принципа на сложната лихва, върху капитал от четиридесет и една лири стерлинги, десет шилинга и единадесет и половина пенса за различни срокове от време. След сложно пресмятане на приходите си той бе дошъл до заключението, че може да отдели тази сума, представляваща дължимото на леля за две години, два календарни месеца и четиринадесет дни от този ден нататък. За тази сума той беше приготвил необходимата полица, която връчи на Тредълс като изпълнение на задължението му, „както подобава на делови хора“.
— Все още имам предчувствието — каза мисис Микобър, като заклати замислено глава, — че семейството ми ще се появи на борда, преди да отпътуваме.
Очевидно и мистър Микобър имаше своите предчувствия относно същия въпрос, но се задоволи да ги сложи в канчето си и да ги изпие.
— Ако имате възможност да пращате писма в родината си, докато пътувате, мисис Микобър, трябва да ни се обадите — каза леля.
— Скъпа мис Тротууд, за мен ще бъде истинско щастие да знам, че има някой, който да очаква от нас писма. Няма да пропусна да ви се обадя. Вярвам, че мистър Копърфийлд като стар и близък приятел няма да има нищо против да получава от време на време вести от тази, която го е познавала, когато близнаците са били още бебета.
Отвърнах й, че се надявам да получавам от нея писма винаги, когато има възможност да ми пише.
— Дано да имаме много такива случаи — каза мистър Микобър. — Понастоящем из океана се движат толкова много кораби, че навярно ще срещнем доста от тях. Пътуването не представлява нищо повече от едно прекосяване. Разстоянието е само въображаемо.
Мисля си сега: колко чудно беше, но и колко типично за мистър Микобър, че когато се местеше от Лондон в Кентърбъри, той приказваше така, сякаш отиваше до най-далечните граници на земята; а когато тръгваше от Англия за Австралия, смяташе, че отива на някакво малко пътуване през Ламанша.
— По време на пътуването ще им разказвам разни историйки — продължи мистър Микобър — и съм уверен, че няма да имат нищо против, ако големият ми син ги забавлява с песните си, когато всички насядаме около корабния огън. А мисис Микобър ще им пее „Малкият Тафлин“. От носа на кораба често ще виждаме как играят делфините, а от старборда и ларборда,26 надявам се, ще се откриват и други интересни гледки. Накъсо казано — заяви мистър Микобър по стария си изящен маниер, — съществува голяма вероятност пътуването да бъде толкова забавно, че когато
