Едната мачта беше пречупена на шест или седем фута от палубата, и лежеше над едната страна, замотана в мрежа от платна и въжета. При непрестанното люшкане и блъскане на кораба счупената мачта удряше страната, върху която се бе наклонила, с неописуема буйност, сякаш искаше да я пробие. Дори в същия миг на шхуната правеха усилия да отцепят тази част на разбития кораб. Когато вълните обърнаха широката й страна към нас, ясно видях, че хората й работеха с брадви, особено една енергична фигура с дълга къдрава коса, хвърляща се на очи всред другите. Не един силен вик, издигнал се дори над вятъра и водата, се изтръгна в този момент откъм брега. Морето връхлетя над люшкащата се разбита шхуна, смете хора, мачти, сандъци, дъски и други вещи и подобно на играчки ги захвърли в кипящата бездна.
Втората мачта все още се държеше. По нея висяха парцалите на раздраното платно и яростно преплетени едно в друго парчета от въже, удряйки с плясък по всички страни. Същият лодкар прошепна прегракнало в ухото ми, че шхуната се била ударила веднъж, а след това се вдигнала нагоре и се блъснала още един път. Чух го да прибавя, че се била сцепила по средата, което лесно можех да предположа, тъй като люлеенето и блъскането бяха толкова ужасни, че никое човешко творение не би могло да устои дълго. Докато той говореше, нов вик на състрадание се изтръгна от брега. Вълните издигнаха четирима от корабокрушенците, вкопчили се за въжетата на задържалата се мачта, като най-отгоре се виждаше дейната фигура с къдравата коса.
На борда имаше камбана. И докато корабът се клатеше и блъскаше подобно на някакво отчаяно, обезумяло същество, докато се мяташе и завъртваше бясно, показваше ни ту палубата си, ту основните си греди, а камбаната непрестанно звънеше. Звукът й, погребалният звън за нещастните хора от шхуната, се носеше от вятъра към нас. Отново я изгубихме от поглед и отново я видяхме да се появява. Двама от корабокрушенците бяха изчезнали. Отчаянието сред тълпата на брега са усили. Мъже стенеха и кършеха ръце, жени пищяха и извръщаха настрани лицата си. Някои тичаха обезумели нагоре-надолу по брега, като молеха за помощ за нещастниците, които никаква помощ не беше вече в състояние да спаси. И аз отчаяно умолявах група моряци, мои познати, да не оставят двамата нещастници да погинат пред очите ни.
Те ми казваха развълнувани (само не знам как можах да ги разбера, тъй като не бях в състояние да доловя и малкото, което достигаше до ушите ми), че спасителната лодка смело е била пусната във водата още преди един час, но не могла да направи нищо; и тъй като не би могъл да се намери безумен смелчага, който да се обвърже с въже и да се опита да стигне до шхуната, то спасението на тези клетници било безнадеждна работа. Изведнъж забелязах ново вълнение сред хората на брега и ги видях да правят път на Хам, който се промъкваше напред. Спомням си, че изтичах при него да го помоля да спаси давещите се. Но колкото и да бях разстроен от страшната и нова за мен гледка, изписаната по лицето му решителност и отправеният му към морето поглед — съвсем същият, както на сутринта след бягството на Емилия — ми подсказаха, че го грози опасност. Хванах се за него с двете си ръце и умолявах мъжете, с които бях говорил, да не го слушат, да не помагат на самоубийството му и да не го оставят да мръдне от пясъка.
От брега се чу нов вик и като погледнахме към потъващия кораб, видяхме жестокото платно да сипе удар след удар върху по-ниско хваналия се човек, сетне с ликуване да се увива нагоре около енергичната фигура останала сама върху мачтата.
Почувствувах, че в такъв миг, при тази решителност на спокойния, обхванат от отчаяние Хам, привикнал да налага волята си на половината от присъствуващите тук хора, молбите ми биха били така безсилни, както ако ги бях отправил към вятъра.
— Мастър Дейви — каза той весело, като ме сграбчи с двете си ръце, — ако ми е съдено да умра, нека да умра! А ако не, ще чакам по-нататък своя край. Нека бог да ви благослови! Да благослови всички! Другари, пригответе всичко необходимо! Тръгвам!
Отдръпнаха ме, но не грубо, на известно разстояние, където ме заобиколиха и не ме пускаха да направя и крачка, като се мъчеха да ме убедят, че той е решен да отиде дори и ако никой не тръгне с него, и аз само бих попречил на приготовленията им за неговата безопасност, като тревожа хората, които трябваше да се заемат с това. Не си спомням какво отговорих, нито какво ми възразиха. Видях само как народът се суетеше по брега и мъже тичаха с въжета, но толкова много се бяха насъбрали около Хам, че го скриха от погледа ми. Сетне го забелязах, застанал самичък, с моряшки дрехи и с въже, омотано около китката му. Друго въже бе обвило тялото му. Няколко от най-силните моряци се държаха на малко разстояние един от друг за същото въже, по-голямата част от което лежеше, хлабаво развито, в краката на Хам.
Дори и моето неопитно око долавяше, че шхуната погива. Видях, че се разцепва по средата и че животът на единствения човек на мачтата виси на косъм. Той обаче продължаваше да се държи. На главата му имаше една особена червена шапчица — не като на моряците, а по-хубава — и докато няколко останали дъсчици, които го деляха от гибелта, се люлееха и огъваха, а погребалната му камбана предварително биеше, всички гледахме как той я размахва. Като съзрях това, помислих, че съм се побъркал: движенията му ми напомниха някогашния ми скъп приятел.
Хам наблюдаваше морето, застанал самичък с притаения дъх на очакването зад него, и бурята отпред, докато се появи една голяма оттегляща се вълна. Тогава, като обърна поглед назад към хората, хванали в ръце омотаното около кръста му въже, той се хвърли след нея и поведе борба с водата. Вълните веднага го заподмятаха. Издигаше се с хълмовете, падаше с долините, губеше се под пяната, сетне беше блъснат към сушата. Мъжете дърпаха бързо.
Беше ранен. От мястото си виждах кръвта по лицето му, но той не й обръщаше внимание. Изглежда, им даде някакви нареждания да го оставят по-свободен — поне така разбрах от движенията на ръката му — и отново се впусна напред както преди.
Сега той се отправи към шхуната и отново се издигаше с хълмовете, падаше с долините, губеше се под буйната пяна, носеше се към брега, към кораба, бореше се мъжествено и смело. Разстоянието беше съвсем малко, обаче силата на морето и вятъра правеха борбата страхотна. Най-после той почти достигна разрушения кораб. Толкова се беше приближил, че само с още едно от енергичните си движения би се хванал за него, когато една чудовищна зелена водна стена, впуснала се към брега иззад шхуната, връхлетя върху Хам, който сякаш скочи в нея. Чу се трясък и… шхуната изчезна.
Като тичах към мястото, където дърпаха въжето, видях разни останки, пръснати из морето, сякаш само някакъв сандък беше разтрошен. Ужас се четеше по всяко лице. Издърпаха го пред самите ми нозе — безжизнен, мъртъв. Занесоха го в най-близката къща. И тъй като сега никой не ме спираше, останах при него. Опитахме всички възможни средства да го възвърнем към живот, обаче вълната го беше блъснала смъртоносно и благородното му сърце бе спряло завинаги.
Когато седях край леглото, след като всяка надежда беше изоставена и всичко бе свършено, един рибар, който ме познаваше още когато с Емилия бяхме деца, прошепна името ми на вратата.
— Сър — каза той с разтреперани устни и сълзи се стичаха по загрубялото му от времето пепелявобледо лице, — можете ли да дойдете за минутка?
Старият ми събуден спомен се четеше в погледа му. Запитах го, обхванат от ужас, облегнал се на протегнатата му ръка:
— Някакво тяло ли е изхвърлено на брега?
— Да — каза той.
— Познавам ли го? — попитах го тогава аз.
Той не ми отговори нищо.
Обаче ме заведе на брега. И точно там, където тя и аз бяхме търсили раковини като деца — там, където някой по-леки останки от старата ладия, разрушена нощес от бурята, лежаха пръснати наоколо от вятъра, между развалините на дома, който той бе почернил, го видях да лежи с глава върху ръката си, както често го бях виждал да лежи в спалнята ни в Салем Хаус.
LVI ГЛАВА
НОВАТА И СТАРАТА РАНА
Нямаше защо да казваш, Стиърфорд, когато говорихме за последен път (как далеч беше от мен мисълта, че това ще бъде сетното ни виждане), нямаше защо да казваш: „Мисли си само за най-хубавото в мен!“ Защото винаги съм си спомнял за теб само така! И нима сега с тази гледка пред очите ми можех да сторя иначе?
Донесоха една носилка, положиха го върху нея, покриха го с едно знаме и го понесоха към градчето. Всички мъже, които го носеха, го бяха познавали, бяха ходили с него по море и бяха видели колко горд и
