чудноватите прозорци, които бях забелязал от улицата. Под тях имаше стари дъбови седалища, направени сякаш от същите дървета, които бяха влезли в състава на блестящия дъбов под и големите греди на тавана. Стаята бе хубаво наредена, с пиано и няколко светли кресла в червено и зелено. Имаше и вази с цветя. Цялото помещение се състоеше сякаш само от ниши и ъгълчета, във всяко едно от които се виждаше някаква чудновата масичка, бюфет, шкаф за книги, диван или нещо друго, което ме караше да мисля, че в стаята няма по-хубаво кътче. Но когато зървах следващото, то ми се струваше еднакво с първото, ако не и по-красиво. От всичко лъхаше някаква уединеност и чистота, свойствени и за външния вид на къщата.
Мистър Уикфийлд почука на една врата в ъгъла на облицованата в дърво стена и едно момиче на около моя възраст излезе бързо и го целуна. Върху лицето й веднага забелязах спокойния и сладостен израз на дамата, чийто портрет ме бе погледнал долу. Въобразих си, че образът на портрета бе пораснал и добил женствен вид, докато оригиналът бе останал дете. Макар че лицето й беше живо и весело, от него, както и от цялото й същество, се излъчваше някакво особено спокойствие и кротост, които никога не бих могъл да забравя.
Мистър Уикфийлд ни каза, че това е неговата малка домакиня, дъщеря му Агнеса. Когато го чух как произнасяше тези думи и видях как държеше ръката й, открих единствения стимул в живота му.
На колана й беше закачена мъничка кошничка играчка с ключове в нея и изобщо тя имаше вид на достойна домоуправителка на това старинно жилище. Когато баща й й разправяше за мене, тя го слушаше мило и когато свърши, предложи на леля ми да се качим горе и да разгледаме стаята ми. Тя мина пред нас и ни заведе. Стаята беше чудесна, с дъбови греди и кръгли прозорчета. Стълбата с широките перила стигаше право до нея.
Не мога да си припомня къде и кога в детинството си бях видял за пръв път черковен прозорец със стъклопис. Нито пък си спомням каква е била рисунката му. Но много добре знам, че когато я видях да се извръща към нас, застанала на старата стълба под бледата светлина и да ни чака там горе, аз си спомних за този прозорец. И винаги оттогава в мисълта си свързвах кроткия му блясък с Агнеса Уикфийлд.
Както леля ми, така и аз бяхме много щастливи от уговореното за мене и се върнахме долу в приемната, доволни и благодарни. Тъй като тя не щеше и да чуе да остане за обед, за да не би да закъснее да пристигне вкъщи, преди да се мръкне, и тъй като схванах, че мистър Уикфийлд я познаваше твърде добре, за да не се препира, приготвиха й студена закуска и Агнеса се върна при възпитателката си, а мистър Уикфийлд в кабинета си. По този начин бяхме оставени да се сбогуваме насаме.
Тя ми съобщи, че мистър Уикфийлд ще уреди всичко необходимо във връзка с мене и че нищо не ще ми липсва. Сетне ми каза няколко много мили думи и ми даде най-грижливи съвети.
— Трот — прибави тя в заключение, — дръж се така, че с поведението си да правиш чест на себе си, на мене и на мистър Дик и нека бог да е с тебе!
Толкова се разчувствувах, че едва можах да й благодаря и да пратя много здраве на мистър Дик.
— Никога не бъди подъл — завърши съветите си леля ми. — Не бъди лицемер и не бъди жесток. Избягвай тези три порока, Трот, и ще бъда спокойна за теб.
Горещо й обещах, че няма да забравя добротата й и ще слушам съветите й.
С тези думи тя ме прегърна бързешком и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Отначало това внезапно тръгване ме стресна и едва ли не се побоях, че съм я разсърдил; но когато погледнах на улицата и видях колко унило се качи на кабриолета и потегли, без да погледне нагоре, разбрах, че съм бил несправедлив към нея и безпричинно съм я обвинил.
Към пет часа, когато мистър Уикфийлд имаше обичай да обядва, аз вече бях успял да се съвзема и бях готов с ножа и вилицата си. Масата бе сложена само за нас двамата, но Агнеса, която седеше в приемната преди обеда, слезе долу с баща си и седна срещу него на масата. Съмнявам се дали той би могъл да обядва без нея.
Следобед не останахме там, а отново се качихме в приемната. Седнахме в едно уютно ъгълче, където Агнеса сложи за баща си чаша и бутилка с портвайн. Той сигурно не би усетил вкуса му, ако някой друг му го бе поднесъл.
Мистър Уикфийлд седя там и пи в продължение на два часа, докато Агнеса свиреше на пианото, бродираше или разговаряше с двама ни. С нас той се държеше живо и весело, но понякога погледът му се спираше върху нея и той изведнъж се смълчаваше и се замисляше. Тя забелязваше това и веднага се постараваше да го разнесе с някакъв въпрос или милувка. Тогава той се стряскаше от унесеността си и си наливаше още вино.
Агнеса приготви чая и го поднесе. Времето след него мина тъй, както и след обеда. Преди тя да отиде да спи, баща й я прегърна и целуна, след което заповяда да му донесат свещи в кабинета. Тогава и аз се оттеглих да спя.
Преди това, когато се свечеряваше, излязох малко на улицата, за да хвърля отново поглед към старинните къщи и сивата катедрала и да възкреся в паметта си как след бягството си от Лондон преминах по улиците на този град, без да знам, че домът ми ще бъде в него. Когато се прибрах, Юрая Хийп затваряше кантората и тъй като се чувствувах приятелски настроен към всички, отидох да се поразговоря с него, като на тръгване му подадох ръка. Но, божичко, колко влажна и лепкава беше тя! Приличаше на ръката на мъртвец и при докосване, и при гледане. Потърках след това моята да я стопля и да премахна усещането от допира с неговата.
Ръката му бе толкова неприятна, че когато се прибрах в стаята си, нейният хлад и влага все още изпълваха съзнанието ми. Като се надвесих от прозореца и видях изрязаните на върховете на гредите грифони да ме поглеждат отстрани, си представих, че това е Юрая Хийп, качил се там горе, и веднага го изгоних от въображението си.
XVI ГЛАВА
СТАВАМ НОВО МОМЧЕ В ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНА НАСОКА
На следното утро, след закуска, отново навлязох в училищния живот. Придружен от мистър Уикфийлд, отидох там, където щях да продължа образованието си. То беше внушително здание, заобиколено с двор и с академически изглед, който много подхождаше на заблудените гарвани и чавки, прилитнали от кулите на катедралата, за да се разходят с вид на учени по зелената морава. Запознаха ме с новия ми директор, доктор Стронг.
Той ми изглеждаше почти толкова ръждясал, колкото и високите железни парапети и порти отвън; и почти така вцепенен и тромав, както големите каменни урни, поставени отгоре на червената тухлена ограда на еднакви разстояния около двора, подобни на топки, служещи за игра на времето. Доктор Стронг беше в библиотеката си. Дрехите му не бяха особено добре изчеткани, нито пък косата му бе грижливо вчесана. Дългите му черни гамаши бяха разкопчани, а обувките му бяха зейнали като две пещери на килимчето под камината. Като се обърна към мен с лишените си от блясък очи, които ми напомниха за един отдавна забравен сляп стар кон, спрял се да попасе тревата в Блъндърстоунското гробище, той ми каза, че се радва да ме види, и ми подаде ръка, с която не знаех какво да правя, тъй като и тя нищо не направи.
Заета с някаква работа и недалеч от доктор Стронг, седеше една много хубава млада жена, която той наричаше Ани и която предположих, че е негова дъщеря. Тя ме извади от трудното положение, като коленичи, нахлу обувките на доктор Стронг на краката му и закопча гамашите му, вършейки това бързо и весело. Когато тя свърши и ние се запътихме към учебната стая, много се изненадах да чуя как на сбогуване мистър Уикфийлд я назова „мисис Стронг“. Тъкмо се чудех дали тя е жена на сина на доктор Стронг, или пък негова собствена, самият доктор Стронг неволно ме осведоми.
— Между другото, Уикфийлд — каза той, като се спря в коридора с ръка върху рамото ми, — не намерихте ли подходящо разрешение за братовчеда на жена ми?
— Не — отвърна му Уикфийлд, — не, не още.
— Бих желал това да стане колкото може по-скоро, Уикфийлд, тъй като Джек Молдън се намира в нужда и бездействие; а от тези две беди понякога произтичат още по-лоши последици. Нали и доктор Уотс казва — прибави той, като ме гледаше и клатеше глава в такт с цитата: — „Сатаната скоро дава работа на бездейните ръце“.
— Знаете ли, докторе, че ако познаваше човечеството по-добре, Уотс би могъл да каже с не по-малко основание и: „Сатаната скоро дава работа на заетите ръце“. Можете да бъдете положителен, че и работните хора най-усърдно изпълняват дяволските повели. Та нима през последните един-два века заетите
