Докато с едната си ръка държеше вратата отворена, Юрая хвърли поглед върху мен, върху Агнеса, върху чиниите и върху всички предмети в стаята, без обаче да изглежда, че е погледнал където и да било, тъй като даваше вид, че през всичкото време червените му очи стоят смирено приковани върху господаря му.
— Извинете ме, господине — раздаде се един глас иззад гърба на Юрая и главата на последния се скри, а се подаде тази на човека зад него. — Простете ми за безпокойството, но исках само да ви кажа, че тъй като, изглежда, аз нямам избор в тази работа, бих предпочел да отида в чужбина колкото може по-скоро. Когато приказвахме за това, братовчедката ми Ани каза, че предпочита да вижда приятелите си край себе си, отколкото да знае, че са прогонени далече, а и старият доктор…
— Искате да кажете доктор Стронг, нали? — прекъсна го с достойнство мистър Уикфийлд.
— Да, доктор Стронг, разбира се — отвърна другият. — Аз го наричам старият доктор. Все едно е, нали?
— Не ми се струва — каза мистър Уикфийлд.
— Добре, доктор Стронг — поправи се другият. — Имах впечатлението, че и доктор Стронг е на същото мнение. Но от вашите думи разбирам, че трябва да го е променил. И тъй като няма какво повече да се говори по този въпрос, колкото по-скоро отида в чужбина, толкова по-добре. Върнах се да кажа точно това. Когато човек трябва да се хвърля във водата, няма защо да се помайва на брега.
— Във вашия случай няма да има никакво помайване, мистър Молдън, можете да бъдете уверен в това — каза мистър Уикфийлд.
— Благодаря — отвърна другият. — Много съм ви задължен. Не бих желал да гледам подарения кон в устата. Това би било съвсем нелюбезно, но смея да кажа, че в противен случай моята братовчедка Ани би могла да нареди работата по свое желание. Достатъчно е само тя да каже на стария доктор…
— Искате да кажете, че е достатъчно госпожа Стронг само да спомене нещо на съпруга си, и той ще го изпълни, така ли? — запита мистър Уикфийлд.
— Точно така — отвърна другият. — Достатъчно е само да изкаже някакво желание, и то веднага ще бъде изпълнено като нещо напълно естествено.
— А защо именно като нещо напълно естествено, мистър Молдън? — запита мистър Уикфийлд, като продължаваше да се храни.
— Защото Ани е едно прекрасно младо момиче, а старият доктор — искам да кажа доктор Стронг — съвсем не е прекрасно младо момче — каза мистър Джек Молдън, като се засмя. — С това не обиждам никого, мистър Уикфийлд. Искам само да кажа, че при този вид женитба необходимо е да има някаква справедлива компенсация.
— Компенсация за жената ли, господине? — запита със сериозен тон мистър Уикфийлд.
— Да, за жената, сър — отвърна мистър Джек Молдън, смеейки се. Но като забеляза, че мистър Уикфийлд продължава да се храни все така спокойно и безучастно и че няма надежда да отпусне мускулите си в усмивка, прибави:
— Казах това, за което бях дошъл, и като още веднъж ви моля да ме извините, че прекъснах вечерята ви, смятам, че мога да си отида. Разбира се ще съблюдавам нарежданията ви относно това, че работата е само между вас и мен, и няма да загатвам за нея у семейство Стронг.
— Вечеряли ли сте? — запита го мистър Уикфийлд, като посочи към масата.
— Благодаря ви — отвърна мистър Молдън, — сега ще отида да вечерям с моята братовчедка Ани. Довиждане.
Без да става, мистър Уикфийлд погледна замислено младия човек, докато последният излизаше от стаята. Той ми направи впечатление на красив младеж, самоуверен, дързък, находчив в разговора и лекомислен. Това беше първата ми среща с мистър Джек Молдън, когото не очаквах да видя така скоро, след като чух сутринта за него от доктор Стронг.
След вечеря отново се качихме горе, където всичко мина така, както и предишния ден. Агнеса постави чашите и бутилките в същото кътче и мистър Уикфийлд седна да пие, като пи доста много. Агнеса му посвири на пианото, седеше до него, бродираше и разговаряше, а след това игра с мен домино. Сетне поднесе чая, а после, когато донесох книгите си, тя ги прегледа, посочи ми онова, което бе прочела (и което съвсем не беше малко, макар и тя да не мислеше така), като ми показа как най-добре мога да ги разбера и да черпя от тях знания. Сега, когато пиша тези думи, я виждам, с нейното скромно и спокойно държане, и чувам приятния й тих глас. Още оттогава започнах да чувствувам онова благотворно влияние, което тя ми оказа по-нататък. Чувствувах, че обичам малката Емилия, а не Агнеса — не, не по същия начин, — но усещах едновременно с това, че там, където е Агнеса, има истина, доброта и покой, и меката светлина на цветния черковен прозорец, видян толкова отдавна, струи винаги върху нея, върху мен, когато съм край нея, и върху всички наоколо.
След като тя ни напусна и се оттегли за през нощта, аз подадох ръка на мистър Уикфийлд, готов да отида да спя. Той обаче ме спря и каза:
— Би ли желал да останеш при нас, Тротууд, или ще отидеш другаде?
— Бих желал да остана тук — отвърнах бързо аз.
— Уверен ли си в това?
— Ако вие желаете. Ако ви е удобно.
— Боя се, че животът, който водим тук е твърде скучен, момчето ми — каза той.
— Не по-скучен за мен, отколкото за Агнеса, сър. Съвсем не е скучен.
— Отколкото за Агнеса? — повтори той, като отиде бавно до голямата камина и се облегна на нея. — Отколкото за Агнеса!
— Стори ми се, че нея вечер той пи, докато очите му се наляха с кръв.
— Чудя се дали не досаждам на моята Агнеса — промълви той след малко. — На мен тя никога не би досадила. Но това е друго, съвсем друго.
Не говореше на мен, само си размишляваше гласно, и затова не продумах нищо.
— Домът ни е стар и скучен, а животът ни е еднообразен, но тя трябва винаги да е край мен. Да, трябва винаги да е край мен. Ако мисълта, че мога да умра и да напусна любимата си дъщеря, или пък че тя може да умре и да ме напусне, се вестява като привидение, за да трови най-щастливите ми часове, и може да бъде удавяна само в…
Той не изрече думата, но като отиде бавно до мястото си, направи едно механично движение, сякаш наливаше вино от празното стъкло, и отново се върна до камината.
— Ако е трудно да понасям всичко това, когато тя е тук, какво би било, ако я нямаше? Не, не, не. Не бих могъл да опитам това.
Той се облегна на камината и тъй дълго стоя там замислен, че не можах да реша дали да рискувам да го обезпокоя, като си отида, или да остана тихичко на мястото си, докато той се сепнеше от унеса си. Най- сетне той като че ли се събуди и обиколи с поглед стаята, докато очите му се спряха върху мен.
— Ще останеш при нас, Тротууд, така ли? — каза той с обичайния си глас, сякаш отговаряше на нещо, което току-що го бях запитал. — Това ме радва. Ще бъдеш дружина и за двама ни. Присъствието ти тук ще е полезно за мен, за Агнеса и може би за всички ни.
— Уверен съм, сър, че за мен то ще е много полезно — казах аз. — Тъй съм доволен, че живея при вас.
— Ти си чудесно момче! — каза мистър Уикфийлд. — Ще останеш тук, докато желаеш. — С тези думи той ми подаде ръка и ме потупа по гърба. Сетне ми каза, че вечер, когато Агнеса се прибере и нямам какво да правя или ако искам да си почета нещо за собствено удоволствие, бих могъл да слизам в стаята му, ако той е там, за да не седя самичък. Поблагодарих му за това внимание и тъй като скоро след това той се прибра в стаята си и аз не бях още уморен, слязох при него да се възползувам от даденото ми позволение.
Но като видях, че в кръглата стаичка свети, аз инстинктивно почувствувах притегателната сила, която Юрая Хийп упражняваше върху ми, и вместо в кабинета влязох при него. Заварих го да чете една дебела книга със съсредоточено внимание. Мършавият му пръст проследяваше всеки ред и ми се стори, че оставя по страниците следи като охлюв.
— Тази вечер работите до късно, Юрая — казах му аз.
— Да, мистър Копърфийлд — отвърна ми той.
