с печелене на пари и слава хора вършат нещо друго? Нима това не е дяволска работа?
— Предполагам, че Джек Молдън никога не ще се заеме да печели нито пари, нито слава — каза доктор Стронг, като се почеса замислено по брадичката.
— Може би сте прав и това ме кара отново да ви помоля да ме извините; че не съм успял да свърша работата — каза мистър Уикфийлд. — Струва ми се, че прозирам подбудата ви — продължи колебливо той — това прави всичко още по-трудно.
— Подбудата ми е да помогна на един братовчед и другар от детинство на Ани — отвърна доктор Стронг.
— Да, знам, трябва да му се намери работа тук или в чужбина.
— Точно тъй — отвърна докторът, очевидно зачуден защо така натъртено бяха произнесени последните думи. — Тук или в чужбина.
— Това е собственият ви израз, докторе — каза мистър Уикфийлд. — „Или чужбина.“
— Да, да. Едното или другото.
— Едното или другото? — повтори мистър Уикфийлд. — Нямате ли предпочитание към едно от двете?
— Не.
— Не? — учудено запита мистър Уикфийлд.
— Не, никакво.
— Нямате ли някоя подбуда да предпочитате по-скоро в чужбина, отколкото тук?
— Не — отвърна пак докторът.
— Длъжен съм да ви вярвам и, разбира се, че ви вярвам — каза мистър Уикфийлд. — Това би могло много да улесни работата ми, ако го знаех по-рано. Но признавам, че бях останал с друго впечатление.
Доктор Стронг го погледна озадачено и учудено, но почти веднага след това този израз се стопи в усмивка, която ми вдъхна голяма надежда. Тя бе така дружелюбна и ласкава и от нея, както и от цялото му държане, под тънката кора на хладност и важност на учен прозираше такава задушевна простота, която не можеше да не подейства ободряващо на един млад ученик като мен. Като повтаряше „не“ и „ни най-малко“, както и други изрази със същото съдържание, доктор Стронг се тътреше пред нас с чудновати, неравни стъпки. Мистър Уикфийлд го следваше замислен, като поклащаше глава, без да подозира, че го наблюдавам. Училищната стая беше доста голяма зала в най-тихата част на къщата. От прозорците й се виждаха няколко от величествените каменни урни, както и част от старата уединена градина, принадлежаща на доктора, в която прасковите зрееха край слънчевата южна стена. На моравката пред прозореца се виждаха две големи алоеви дървета в огромни саксии, чиито широки твърди листа, направени сякаш от боядисан метал, оттогава нататък винаги са ми служили за символ на покой и уединение. Когато влязохме, заварихме около двадесет и пет момчета, усърдно заети с книгите си. Те веднага станаха на крака да поздравят доктор Стронг и като видяха мистър Уикфийлд и мен, продължиха да стоят прави.
— Млади господа, ето едно ново момче — каза докторът. — Тротууд Копърфийлд.
Най-старшото от тях, наречено Адамс, излезе напред и ме поздрави с добре дошъл. С бялата си вратовръзка той приличаше на млад свещеник и беше много любезен и приветлив. Показа ми определеното за мен място и така мило и изискано ме представи на преподавателите, че душевното ми вълнение би трябвало веднага да стихне, ако изобщо това можеше да стане.
Толкова време бе изтекло, откакто бях имал възможност да бъда сред такива момчета и изобщо сред другарчета на моя възраст освен Мик Уокър и Разварени картофи, че сега се чувствувах съвсем чужд и плах. Така ясно съзнавах, че съм преживял неща, за които те не можеха да имат понятие, и че съм придобил опит, чужд за възрастта, вида и положението ми на един от тях, та считах едва ли не за дързост да се явявам тук като обикновен техен съученик и другар. През времето, прекарано в „Мърдстоун и Гринби“, колкото и кратко да бе то, бях така отвикнал от момчешки игри и забавления, че усещах колко тромав и неопитен бях се показал в тях. Всичко, което бях научил по-рано, бе така заличено от суровите грижи на тежкия ми живот, че когато ме изпитваха, за да проверят знанията ми, не можах да отговоря нищо, така че ме сложиха в най-долния клас. Но колкото и да ме тревожеше липсата ми на момчешка изкусност и на знания, аз се чувствувах още по-неудобно от усещането, че това, което знаех, ме отделя от другарите ми много повече, отколкото онова, което ми липсваше.
Какво ли биха си помислили, ако знаеха за близостта ми със затворниците от „Кралската скамейка“? Имаше ли нещо у мен, което да разкрие преживяното във връзка с Микобърови — всички залагания, продажби и вечери? Ами ако някое от момчетата ме бе видяло да минавам през Кентърбъри изморен и парцалив и сега ме познаеше? А какво биха казали те, които така леко гледаха на парите, ако знаеха с каква мъка бях събирал петачета, за да си купя всекидневното късче суджук и чаша бира или парче пудинг? И какво впечатление би им направило на тях, които имаха толкова малка представа за лондонските улици, ако откриеха как добре познавах за голям мой срам някои от най-долните прояви на лондонския живот?
Това бяха мислите, които непрестанно се рояха в главата ми през този първи ден от живота ми в училището на доктор Стронг. Боях се от всеки свой поглед, от всяко свое движение и всеки път, когато някое от момчетата се приближеше към мене, аз се свивах плахо в себе си. Щом занятията свършиха, мигновено избягах, като се боях да не се компрометирам с някой неловък отговор или погрешна постъпка.
Но старинната къща на мистър Уикфийлд оказваше толкова благотворно влияние, че когато почуках на вратата с новите си книги под мишница, мъчителното ми чувство изведнъж се разсея. Когато се качвах към обширната си стая по широката стълба, съмненията и страховете ми изчезнаха в полумрака и миналото се обви в мъгла.
Училищните занятия бяха свършили в три часа и до вечеря седях усърдно над книгите си. Слязох долу, проникнат от надеждата, че може би все още има възможност да излезе нещо от мен.
Агнеса беше във всекидневната и чакаше баща си, който бе задържан от някого в канцеларията си. Тя ме посрещна с приятната си усмивка и ме запита дали училището ми е харесало. Отвърнах й, че се надявам то да ми се поправи, но че отначало го чувствувам малко чуждо.
— Вие никога не сте ходили на училище, нали?
— О, да! Всеки ден.
— Искате да кажете, че учите тук, вкъщи?
— Татко не може без мен — каза тя, като се усмихна и поклати глава. — Домоуправителката му не трябва да мърда от къщи.
— Уверен съм, че той е много привързан към вас — казах аз.
Тя кимна утвърдително и отиде до вратата да чуе дали баща й не идва, та да го посрещне на стълбите. Но тъй като го нямаше, отново се върна.
— Майка ми е умряла при раждането ми — каза тя с присъщото си спокойствие. — Познавам я само от портрета й долу. Видях, че вчера го гледахте. Разбрахте ли чий портрет е той?
Отвърнах й, че съм се догадил поради голямата прилика с нея.
— Да, и татко казва същото — промълви с доволство тя. — Ето го! Чувам стъпките му.
Веселото й спокойно лице светна от радост, когато отиде да го посрещне, и се върна, хванала баща си подръка. Той ме поздрави сърдечно и ми каза, че навярно ще се почувствувам много добре при доктор Стронг, един от най-благите хора на света.
— Не знам, може би има някои, които злоупотребяват с добрината му — каза мистър Уикфийлд. — Никога не бъди от тях, Тротууд. Той е най-доверчивият човек, когото познавам. И независимо от това, дали туй качество е преимущество, или недостатък, то трябва винаги да се взима предвид от всеки, който има някаква работа с него, била тя съществена или маловажна.
Той говореше по такъв начин, сякаш бе отегчен или недоволен от нещо. Аз обаче не се занимах повече с този въпрос, тъй като съобщиха, че вечерята е готова, и всички слязохме долу, като заехме предишните си места.
Едва бяхме сторили това, когато Юрая Хийп подаде червеникавата си глава и като сложи мършавата си ръка на вратата, каза:
— Мистър Молдън моли да го приемете за минутка, сър.
— Току-що се разделих с мистър Молдън — каза мистър Уикфийлд.
— Да, господине, но той се върна да ви каже още една дума.
