възможности това, което е направил Матиас за целия си живот или което съм направил аз досега, изглеждаше като детска игра.
Пиех и си мечтаех за неща, които вече бяха възможни. След известно време съм заспал или съм се напил — както и да е, започнах да сънувам наяве.
Беше сън, в който се потопих направо от будно състояние, без никакъв преход. Внезапно се озовах там — на някакъв каменист хълм между планината и морето, в малко жилище от камъни, слепени с торф и кал. Едностайна къщица без печка, с примитивно огнище и стени, които се стесняваха нагоре и образуваха дупка за излизане на дима. На стената над огнището върху два кола, забити в пролуките между камъните, висеше единствената ми ценна вещ.
Това беше семейното оръжие — истински, оригинален клеймър — claidheamh mor, „великият меч“. Дълъг повече от метър и двадесет, прав, наточен от двете страни, с широко острие, което не се стеснява в края. Дръжката му беше проста, с напречен предпазител и насочени надолу шипове. Този меч се държеше с две ръце. Висеше на коловете, внимателно увит в намазнени парцали, защото си нямаше ножница.
В съня си свалих меча и размотах парцалите, защото имаше един човек, с когото ми предстоеше да се срещна след три дни на място, отдалечено на половин ден път. Първите два дни небето беше безоблачно и макар че слънцето светеше ярко, времето беше хладно. Седях на брега и точех двете дълги остриета на меча със сив, огладен от морето камък. Сутринта на третия ден небето бе покрито с облаци и още с развиделяването започна да ръми. Скрих меча под наметалото си и тръгнах към мястото на срещата.
Дъждът се усили, шибаше ме в лицето с яростните си студени потоци. Вятърът беше пронизващ, но под дебелата вълна на наметалото аз и мечът ми бяхме сухи. У мен се зароди прекрасна, яростна радост — чудесно чувство, което превъзхождаше всичко, което съм изпитвал досега. Можех да го пробвам на вкус, както вълкът чувства вкуса на горещата кръв в устата си. Отивах да си отмъстя.
Внезапно се събудих. Бутилката беше почти празна и ме гонеше ужасен махмурлук. Но радостта от съня беше останала. Излегнах се на дивана и заспах отново.
Ала този път не сънувах.
При повторното ми събуждане махмурлукът си беше отишъл. Разумът ми беше чист, бистър и свободен. Ясно си спомнях нарастващото чувство на радост докато вървях под дъжда с меча в ръка, забързан за срещата. Точно тогава разбрах по кой път ще поема отсега нататък.
Бях затворил и двете врати. Следователно бях отхвърлил любовта. И за да я заместя, открих за себе си богатата като вино радост от отмъщението. За малко не се разсмях на глас, когато си помислих това, защото се сетих какво ми каза сержантът, преди да ме остави сам с телата на тези, които беше убил:
— Не е по силите нито на теб, нито на когото и да било да изтрие това, което написах върху тези хора.
Той каза самата истина. Не можех да изтрия точно това. Но само аз — единствен от жителите на четиринадесетте планети — имах силата и умението да изтрия нещо много по-голямо — инструментите, които пишеха подобни неща. Аз бях ездач, повелител на мълниите. С моите качества можех да унищожа културата и населението на двете планети на Сдружението. Вече си представях как ще го постигна.
Когато пристигнах на Земята, в основни линии планът ми беше готов.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Първата ми цел беше веднага да се върна на Нова Земя, където Елдър Брайт бе откупил подразделенията, пленени от Кейси Грим, и веднага ги бе окомплектовал. Сетне те се разположиха на лагер близо до Мортън, столицата на Северния Раздел, като окупационни войски, изискващи да им се заплатят междузвездните кредити, които се полагаха на силите на Сдружението, наети от едно вече несъществуващо бунтовническо правителство.
Само че имаше още една спешна работа, която трябваше да свърша, преди да замина за Нова Земя. Преди всичко исках да си осигуря поддръжка за това, което възнамерявах да направя. След като сте станали пълноправен член на Гилдията на журналистите, за вас не съществува по-висока инстанция от петнадесетте членове на Съвета на гилдията, контролиращи изпълнението на Клетвата за непредубеденост, която трябваше да спазват всички журналисти.
Определих си среща с Пиърс Лийф, председателя на Съвета. Навън беше слънчева априлска сутрин. Намирах се в Сейнт Луис, а Последната Енциклопедия бе разположена точно до града. Най-после се озовах в широко дъбово кресло срещу председателя в кабинета му на последния етаж в сградата на гилдията.
— Доста бързо се издигнахте, Тим, а сте толкова млад — отбеляза той, след като поръча кафе и то веднага ни бе донесено.
Пиърс беше нисък, съсухрен човек на около шестдесет години. Никога не беше летял извън пределите на Слънчевата система, а в последно време рядко напускаше и Земята заради обществените си ангажименти като председател на Съвета.
— Само не ми казвайте, че не сте доволен — продължи той. — Какво още искате?
— Място в Съвета.
Тъкмо се канеше да отпие от кафето, когато произнесох тези думи. Ръката му продължи пътя си към устата му, без да трепне. Погледът обаче, който ми хвърли иззад ръба на чашата, беше остър като на орел. Единственият му коментар бе:
— Ами? И защо?
— Ще ви обясня. Сигурно сте забелязал, че притежавам способността да се оказвам винаги сред най- интересните събития.
Постави чашката точно в средата на чинийката и меко каза:
— Тим, именно това е причината да ви направим пълноправен член на гилдията. Сигурно разбирате, че очакваме от вас точно определени неща.
— Да, но мисля, че способностите ми са над обичайното равнище — забелязах как при тези думи смръщи вежди. — Не твърдя, че имам дарбата да предвиждам. Смятам обаче, че притежавам таланта да правя по-подробен анализ от колегите си.
Веждите му се отпуснаха, но остана леко намръщен.
— Давам си сметка, че това звучи като самохвалство — продължих аз. — Нека приемем, че наистина имам способностите, за които споменах. Нима такъв талант не ще бъде полезен на Съвета при вземането на решения относно политиката на гилдията?
— Може и да е така — последва нов орлов поглед. — Но дали е истина и дали действа винаги, независимо от останалите условия?
— Ако успея да ви убедя, мога ли да разчитам на подкрепата ви на следващото заседание на Съвета?
— Да — разсмя се той. — Интересно ми е как възнамерявате да ме убедите?
— Ще направя предсказание. Ако се сбъдне, ще се наложи Съветът да взима генерални решения за политиката на гилдията.
— Добре, направете вашето предсказание — отвърна той все още усмихнат.
— Екзотика се кани да унищожи Сдружението — произнесох колкото се може по-спокойно.
Усмивката му моментално се стопи. Известно време ме гледа втренчено, след което недоумяващо попита:
— Какво искате да кажете? Екзотика не може да унищожи никого. И то не само защото не им го позволява тяхната, както те самите се изразяват, вяра, а защото никой не може да унищожи две планети с цялото им население и начин на живот… Бихте ли ми казали все пак какво имате предвид под „унищожи“?
— Горе-долу същото, което и вие предполагате. Разрушете културата на Сдружението като работническа теокрация, предизвикайте финансов крах на двата свята и ще останат само две каменисти планети, пълни с гладни хора, които ще трябва или да променят начина си на живот, или да емигрират на други планети.
Пак се втренчи в мен. Известно време и двамата не проронихме нито дума.
— И как ви хрумна тази фантастична идея? — най-сетне попита той.
— Предчувствие и интуиция. Плюс фактът, че точно полевият командващ Кейси Грим от Дорсай беше
