хората, както успях да обработя Ейлин, за да постигна желания ефект. Вече с всички сили крачех по пътя към личната ми мечта — сила и свобода.
ПЕТА ГЛАВА
Въпреки всичко сцената в библиотеката се бе врязала неизличимо в паметта ми.
За петте години, през които се изкачвах по стълбицата на Агенцията за междузвездни новини като човек, обречен на неминуем успех, не получих нито едно съобщение от Ейлин. Все още не беше писала нито на Матиас, нито на мен. Няколкото писма, които й бях изпратил, останаха без отговор. Поддържах връзки с много хора, но не можеше да се каже, че имах приятели. За мен Матиас беше едно нищо. И накрая — първо бегло, а после съвсем отчетливо — започнах да осъзнавам, че съм сам на този свят. И че със способността си да манипулирам хората бих могъл да си избера и друга мишена — не някакъв мъж от една от четиринадесетте планети, а такава, която би имала причини да ме обича.
Точно заради това пет години по-късно се озовах на Нова Земя, където току-що бе разположена тежка артилерия. Спусках се по един хълм, който беше част от зоната на бойните действия между враждуващите сили на Северния и Южния Раздел на Нова Земя. И двете армии се състояха основно от професионални войници. Метежниците от Севера бяха наели войници от Сдружението — осемдесет процента от числеността на армията им. В редиците на южняците новобранците от Касида бяха повече от шестдесет процента и заради това сега се промъквах сред раздробените стволове на дърветата по склона на хълма. Сред новобранците на подразделението, разположено на лагер тук, имаше един млад сержант на име Дейв Хол — човека, за когото се бе омъжила сестра ми.
Придружителят ми беше пехотинец от войската на роялистите, тоест от силите на Южния Раздел, и беше родом от Нова Земя. Бе прехвърлил тридесетте и имаше жлъчен характер — или поне аз стигнах до този извод, докато наблюдавах скритото удоволствие, което ми се струваше, че изпитва, когато гледаше, че ботушите и журналистическият ми плащ се цапат с кал и мъх. Сега, шест години след паметния момент в Последната Енциклопедия, толкова бях свикнал със странните си способности, че не би ми отнело повече от няколко минути да променя напълно мнението му за мен. Но нямаше нужда.
Най-сетне ме доведе до малкия свързочен пункт в подножието на хълма, където ме предаде на офицер с квадратна челюст и тъмни кръгове около очите, който гонеше петдесетте. Явно беше старичък за полева служба и възрастта си казваше думата. Освен това легионите на Сдружението наскоро добре бяха понатупали недообучените новобранци от Касида и по тази причина изобщо не се учудих, че ме изгледа почти толкова кисело, колкото придружителя ми.
Отношението му към мен беше доста хладно и ако исках да постигна целта на посещението си, трябваше да го променя, защото носеше отличителните знаци на полеви командир. Проблемът беше там, че нямах никаква информация за този човек, а до мен бяха стигнали слухове за ново настъпление на силите на Северния Раздел, така че се налагаше да импровизирам.
— Комендант Хал Фрей! — представи се той, без да чака аз да заговоря, и рязко протегна широката си, мръсна длан. — Вашите документи!
Дадох му ги. Той ги прегледа, без да промени изражението на лицето си.
— О! Пробен?
Всъщност този въпрос си беше чиста обида. Изобщо не го засягаше дали съм пълноправен член на Гилдията на журналистите или все още подлежа на проверка като Чирак. С тези думи явно се опитваше да намекне, че още имам жълто около устата си и присъствието ми на фронтовата линия представлява потенциална опасност за него и подчинените му.
Дори не подозираше, че като каза това, той не само атакува моята защита, а разкри и своето слабо място.
— Точно така — съгласих се аз и си прибрах документите. Импровизирах въз основа на току-що получената информация. — А сега да поговорим за повишението ви…
— Повишение?
Той се втренчи в мен. Тонът му потвърди точно това, което предполагах. Твърде често обвиненията, които хората отправят към другите, издават собствените им слабости. Човек, който намеква, че сте крадец, почти винаги таи в душата си собствената си нечестност. В този случай опитът на Фрей да натякне за истинския ми статут говореше, че и той е чувствителен по въпроса. Желанието му да ме оскърби плюс фактът, че на тези години все още е полеви командир, показваха, че неведнъж повишението го е подминавало и че е уязвим на тази тема.
Ситуацията ми предоставяше една малка възможност, но това ми беше достатъчно, след като пет години бях усъвършенствал способностите си върху умовете на други хора.
— Не ви ли повишават в звание „майор“? — невинно попитах аз. — Мислех, че… — млъкнах внезапно и му се усмихнах. — Може и да греша. Сигурно ви бъркам с някого — опитах се да променя темата и се огледах. — Виждам, че е било доста напечено сутринта…
Той се приближи.
— Къде чухте, че ме повишават в звание „майор“?
Разбрах, че е време да стегна примката.
— Ами… Вижте сега, коменданте, може и да не съм запомнил — отвърнах аз. Гледах го право в очите. Изчаках да осъзнае думите ми, преди да продължа. — Но дори и да помнех, нямам право да ви го съобщя. Журналистите си имат свои източници и не бих искал да разискваме тази тема. Военните нали също си имат тайни?
Думите ми го отрезвиха. Спомни си, че не съм някой от подчинените му пехотинци и не може да ми заповяда да му кажа нещо, което не желая. За мен трябваше да си надене кадифените ръкавици, ако иска да изкопчи нещо, а да не използва железния си юмрук.
— Да — произнесе той, стараейки се преходът от свирепа гримаса към усмивка да изглежда колкото се може по-естествен. — Да, да… Моля да ме извините. Нали разбирате, тук сме под постоянен обстрел…
— Разбирам ви — прекъснах го с възможно най-дружелюбен глас, — от това нервите не стават по- спокойни и отпуснати.
— Не стават… — отново опит за усмивка. — Значи не можете нищо да ми кажете за повишението…
— Боя се, че не мога — погледите ни се срещнаха.
— Ясно — малко тъжно каза той. — Добре. С какво мога да ви бъда полезен?
— Бихте могли да ми разкажете нещо за себе си. Искам да получа от вас някаква по-обща информация.
Внезапно пак се обърна към мен и попита невярващо:
— Да ви разкажа за себе си?
— Ами да. Да споделите вашата гледна точка, собственото си мнение. Разказът ще бъде интересен за обществото, което ще научи подробности от един опитен полеви командир. Разбирате, нали?
Разбра. Във всеки случай мисля, че схвана. Видях как очите му отново светнаха. Бяхме стигнали до стадия, в който човек с ясно съзнание би могъл да се попита: „Защо точно аз, а не някой офицер с по-висок чин или войник с повече награди?“
Само че Фрей нямаше намерение да си задава подобни въпроси. Струваше му се, че знае защо точно той е избран. Стаените му надежди го доведоха до извода, че като събере две и две, се получава — според него — четири. Вярваше, че наистина е близо до повишението заради героичните си постъпки по време на бойните действия. Тази вяра го караше да не се съмнява в собствената си значимост. Вече изобщо не се учудваше, че съм се появил тук да напиша статия за него. Не бе в състояние трезво да оцени ситуацията и допускаше, че като обикновен цивилен гражданин няма откъде да знам за неговите надежди за повишение. А моето невежество ме е накарало безразсъдно да споделя тази тайна още при първата ни среща.
Не беше много приятно да наблюдавам как се променят гласът и отношението му към мен. Той, както и почти всички индивиди с неголеми възможности, през целия си живот е събирал причини и извинения, с които да докаже, че наистина има командни качества, но комбинацията от случайни събития и предубедени началници го е спирала по пътя към заслужените награди.
Ако моята истинска цел бе да го интервюирам, за да напиша репортаж, бих могъл да го убедя в собствената му незначителност и малодушие, като цитирам десетина пъти това, което сам каза. Във всяка
