Лулунгомина на Тарсус владееше мислите му със същата сила, с която спестяванията му пък привличаха Хлапето. Клей, разбира се, си даваше сметка, че прекалено много възхвалява красотата на Лулунгомина. Но се чувствуваше свързан с нея до болка — болка, която само думите можеха да облекчат.
Аз съм дорсаец. Освен това по-възрастен от другите и затова разбирах. Никой няма право да се надсмива над връзката, която сродява човека с неговия дом. Тя е толкова истинска, колкото и неуловима. И да се подиграваш с нея е жестоко.
Но Хлапето, твърде младо, не схващаше това. А и съвсем скоро беше пристигнало от Земята — Земя та, която никой от нас не е виждал, но от която всички ние водехме по-теклото си отпреди хиляди години. Хлапето бе енергично, силно и прозираше чувствата. Разбираше, както и всички останали, че склонността на Клей да говори надълго и нашироко за чудото Лулунгомина представлява всъщност началото на бавната разруха на старостта, първата малка слабост у човек, бил някога твърд като стомана.
Но за разлика от нас, които от съчувствие криехме отегчението си, Хлапето използуваше възможността да надделее над Клей и да провали решението му да не се занимава повече с комар. Нападаше неспирно болното място — и дори хладнокръвието на Клей не му служеше вече за защита.
Сега, при този последен удар, малки гневни пламъчета загоряха в очите на по-възрастния човек.
— Стига! — каза той рязко. — Изключи Лулунгомина от разговора!
— Нямам нищо против — отговори Хлапето, — но ти някак си непрекъснато ми припомняш за нея. Както и за това, че уж си бил комарджия. Щом не можеш да докажеш последното, как тогава искаш да вярвам на думите ти за първото?
Вените на челото на Клей се издуха, но той все пак успя да се сдържи.
— Казвал съм ти хиляди пъти — отговори през зъби, — пари, спечелени на комар, не се задържат. Ти самият скоро ще го разбереш.
— Думи, думи — отвърна Хлапето нехайно. — Само думи и нищо друго.
Спрял дори да диша, за секунда Клей впи в него яростен поглед. Не знам дали Хлапето усети опасността и дали се притесни, но и аз не си поех дъх, докато гърдите на Клей не се отпуснаха и той, обръщайки се рязко, не излезе от стаята. Чухме как стъпките му заглъхнаха надолу по коридора по посока на стаята му в спалното отделение.
По-късно попритиснах Хлапето за случилото се. Открих го в кухнята след втората му смяна, когато повечето от мъжете бяха на дежурство. Правеше си сандвич. Като влязох, той ме погледна — леко смутен, готов да се отбранява.
— Здрасти, Морт! — постара се гласът му да прозвучи естествено. — Какво става?
— Ти! Искаш да се стигне до сблъсък между тебе и Клей, а?
— Не-е — проточи той с пълна уста. — Не бих казал.
— Така ли? Но точно това ще получиш.
— Виж какво, Морт — започна той и спря, за да преглътне. — Не мислиш ли, че Клей е достатъчно голям и може сам да се грижи за себе си?
Почувствувах как лека и неприятна тръпка пропълзява по гърба ми, а погледът ми стана лют. Обаждаше се дорсайската ми кръв. Проличала е и на лицето ми, защото Хлапето, което до момента си седеше спокойно на ръба на кухненската маса, скочи бързо.
— Чакай бе, Морт — каза той. — Не съм искал да те обидя.
Надвих гнева си и заговорих доколкото можех спокойно.
— Отбих се само за да ти кажа следното. Клей е тук много отпреди ти да дойдеш. Съветвам те да го оставиш на мира.
— Страх те е, че ще пострада?
— Не — отговорих. — Страх ме е, че ти ще пострадаш.
Хлапето шумно се изсмя, като за малко не се задави със сандвича си.
— А-а, сега ми е ясно. Мислиш, че съм прекалено млад и не мога да се грижа за себе си.
— Горе-долу, но не както ти го схващаш. Ще ти кажа нещо за теб — не е нужно да се съгласиш или да го отречеш. Ще разбера дали съм прав по-късно.
— Я стига! — отвърна той, по-червенял. — Не съм дошъл тук да ме подлудяват.
— Все пак ще си получиш заслуженото. Но няма да пострадаш само ти, а и всички ние. Защото, когато възникне конфликт в такава малка група, хората винаги вземат нечия страна. Опасност застрашава не само теб, но и нас.
— Тогава не се бъркайте.
— Не може — казах аз. — Каквото засяга един от нас, засяга всички ни. А ти? Дойде тук с надеждата да намериш разкош и развлечения. А завари еднообразие и скука — така е в космоса, само че ти не го съзнаваш.
Той взе чашата си с кафе.
— И сега сигурно ще чуя, че се забавлявам за сметка на Клей? Това ще кажеш, нали?
— Не. Няма да си послужа с тези думи, защото гледам на поведението ти другояче. Клей е достатъчно зрял, за да търпи еднообразието и скуката, ако те му носят това, което иска. Научил се е и как да живее с хората около него и със себе си. Не изпитва нужда да се проявява, като съсипва някой два пъти по-млад или по-стар от него.
Той отпи от кафето си и остави чашата на масата.
— А аз правя точно това, а?
— Всички младоци са такива. По този начин изпробват силите си и отношенията си с другите хора. А когато помъдреят и нещата им се изяснят, престават да се държат така. Не всички, разбира се. Но ти ще престанеш — така ми се струва. И колкото по-скоро го направиш, толкова по-добре ще е и за тебе, и за нас.
— А ако не престана? — не се предаваше той.
— Виж какво, не си колежанче, току-що завършило университета, и не се намираш на Земята или на някоя друга приветлива и безопасна родна планета, където човек може да избяга от досадните подигравки и да отиде на друго място. Тук „друго място“ няма. Ако този, който се подиграва, не разбере колко безразсъдно и опасно е това, онзи, на когото се подиграва, търпи до едно време и после нещо се случва.
— Явно е, че ти се тревожиш всъщност за Клей.
— Проумей най-сетне! Клей е мъж и е видял и патил. А ти не си. Ако някой пострада, ти ще си.
Той се изхили и се отправи към вратата. Продължи да се смее и след като я затръшна зад себе си. Оставих го да си върви. Няма смисъл да упорствуваш с блъф, който не е успял да подействува.
На следващия ден пристигна хиксабродът. Казваше се Дор Ласос. Беше типичен представител на расата си — по-висок от най-високия измежду нас с половин глава, със светлозелена кожа и с онзи безстрастен хиксабродски израз на кучешкото лице.
Не присъствувах на посрещането му, тъй като дежурех в обсервационната кула — проверявах метеорните пътеки. Самата ни станция е добре защитена, но някои от корабите, които кацаха от време на време, можеха да имат неприятности с онези, които редовно се отбиваха при нас точно в този сектор. Когато смяната ми свърши, Дор Ласос беше вече настанен и официалното посрещане — приключило.
Все пак отидох да го видя със слабата надежда, че ще открием общи познати от неговата или от моята раса — народите и на двама ни са доста многочислени, бог ми е свидетел, така че реална възможност съществуваше. И аз като Клей копнеех за всичко, свързано с родината ми.
— Здравей, Хиксаброд — започнах аз, влизайки в стаята му, и внезапно млъкнах.
Хлапето беше вътре. Погледна ме някак странно.
— Нима знаеш хиксабродски? — попита той недоверчиво.
Кимнах — бях научил езика през дългосрочната си служба по време на денебианските безредици. Благоприличието ме накара да се опомня и веднага зададох въпроса си.
Той поклати глава.
Какво пък, просто бях пробвал наслуки. Вероятността да познава нашия преводач от времето на денебианските безредици бе минимална. Хиксабродите нямат семейна система на кръщаване. Приемат имената на по-възрастните, от които се възхищават. Поклоних се учтиво и си тръгнах.
Чак след това изведнъж ми хрумна — за какво, по дяволите, можеше Хлапето да разговаря с един
