хиксаброд.
Наистина се тревожех за Клей. Тъй като моят блъф с Хлапето се провали, наумих си да опитам със самия Клей. Отначало чаках удобен момент, но след последната разправия с Хлапето приятелят ми почти не напускаше жилището си. Накрая реших да действувам открито и отидох при него.
Намерих го в стаята му — четеше. Малко се стреснах, като видях този висок, все още снажен мъж, облечен в халат подобно на старец, с ръка на чело да следи съсредоточено сменящите се един след друг редове на яркия екран. Но щом влязох, Клей ме погледна с усмивка, добре позната ми от четирите години близко съжителство.
— Какво четеш? — попитах, сочейки скенера.
Той го изключи — светлината загасна и редовете изчезнаха.
— Глупав роман — отговори ми с усмивка — от некадърен писател. Но е от Тарсус.
Седнах на стола, който ми предложи.
— Клей, ще имаш ли нещо против, ако говоря направо?
— Давай — окуражи ме той.
— За Хлапето — казах без заобикалки. — И за тебе. Не може да продължава така.
— Ами ти, стари разбойнико, какво предлагаш? — отвърна Клей безгрижно.
— Две неща. И те моля да ги обмислиш добре, преди да ми отговориш. Първо, да се опитаме да съберем деветдесет процента мнозинство и да подадем молба за отстраняването му от станцията на основание, че е вреден за колектива.
Клей бавно поклати глава.
— Не можем да направим това, Морт.
— Предполагам, че ще успея да взема подписите. Дотегнал е на всички. Ще се съгласят.
— Не става дума за това, много добре разбираш. Смята се, че отстраняване на някого по молба на колектива няма да му навреди, но и двамата знаем — не е така. Ще го пратят в някоя ужасна станция, където ще се забърка в още по-големи неприятности и накрая ще стигне до наказателна служба — истински ад. И нас ще обвинява за това и ще ни мрази докато е жив.
— Какво от това? Нека да ни мрази.
— Аз съм от Тарсус. Няма да ми е все едно. Не мога да направя такова нещо.
— Добре — отвърнах аз. — Да оставим това. Изкарал си почти седем години тук и разполагаш с половината пари, нужни ти да се откупиш. Моите спестявания пък са почти достатъчни, колкото и да не ти се вярва, за да допълним сумата. Освен това ще ти предоставя заплащането си за трите години, които ми остават, за пенсионирането ти. Вземи парите и се махни от Службата. Не е онова, което си очаквал да получиш, но по-добре малко, отколкото…
— А какво ще стане с твоето завръщане в родината ти? — попита той.
— Погледни ме.
Клей ме погледна и аз знам какво видя — счупения нос, белезите, бръчките: лице на дорсаец.
— Никога няма да си ида у дома — рекох аз.
Продължи да ме гледа още дълго. Забелязах как малко пламъче лумва в очите му. Но пламъчето угасна и разбрах, че и с него съм загубил.
— Може и да е така — каза тихо той, — но не аз ще съм причината.
Оставих го да си чете.
По принцип няма прекъсвания между смените — винаги някой дежури. Но при специални поводи като например вечерята, организирана в чест на хиксаброда, всички се събирахме в станцията. Осигурявахме си подобни „почивки“, като предварително си свършвахме работата, а използувахме и четирите часа в денонощието, когато по правило не пристигаха съобщения и кораби.
Така че тази вечер всички бяхме в залата за отдих — почистена, с подредена нарочно за случая маса. Изпихме коктейлите си, седнахме на масата и вечерята започна.
По време на различните блюда разговорът се въртеше около теми, които не засягаха пряко настоящия ни живот. Спомени за посетени места, сравняване на отминали преживелици, някои от тях доста странни, ето за такива неща говорехме на масата.
Несъзнателно всички се опитвахме да предразположим хиксаброда и той да се включи. Но Дор Ласос си седеше на почетното място между Клей и мен (Хлапето беше малко по-настрани) и запазваше ледено мълчание — докато не приключихме с десерта и неочаквано не стана дума за Медиа.
— Медиа — обади се Хлапето. — Чувал съм за Медиа. Малка планета, но на която обикновено всичко се намира — от супа до лешници. Там има и една такава форма на живот, за която се смята, че съдържа ценни за метаболизма вещества. Казва се… само за секунда да помисля, казва се…
— Казва се нигти — с изненада чухме авторитетния металически глас на Дор Ласос. — Дребно четириного с високо развита нервна система и голямо количество мастна тъкан. Ходил съм на тази планета преди повече от осемдесет години, преди още да я отворят за посетители. Хранителните ни запаси се развалиха и имахме възможността да изпробваме верността на теорията, че нигтите служат за прехрана на почти всяко познато мислещо същество.
Той замълча.
— И какво стана? — настоя Хлапето. — Щом сте тук и ни разказвате тази история, значи животното ви е спасило от глад.
— За мен и хората на кораба нигти се оказа доста питателна храна — отговори Дор Ласос. — За съжаление на борда имаше и няколко микрушни от Поларис.
— И какво се случи с тях? — запита някой.
— Високо развита, но неустойчива форма на живот — отвърна Дор Ласос, отпивайки бренди от чашата си. — Получиха гърчове и умряха.
Познавам нрава на хиксабродите и добре разбирах, че този малък анекдот бе продиктуван не от садизъм, а от пълно равнодушие. Но усетих как вълна на отвращение заля хората в стаята. Никоя друга форма на живот не се радва на такова всеобщо благоразположение както микрушните — фини дъгоцветни мекотели с вкус към поезията и философията.
Мъжете на масата съвсем видимо се отдръпнаха от Дор Ласос. Но това му направи толкова впечатление, колкото ако бяха изръкопляскали бурно. Изключително рядко хиксабродите са способни да проявят съчувствие и разбиране, когато става дума за друга раса.
— Но това е ужасно — бавно каза Клей. — Винаги съм харесвал микрушните.
Той беше пил доста и тази на вид безобидна забележка прозвуча почти като предизвикателство.
Студените кафяви очи се обърнаха към Клей. Но какво видя, какво си помисли Дор Ласос — всичко остана скрито зад безстрастното му изражение.
— По принцип — отсече той — те са честна раса.
Това бе най-голямата похвала за някого, която можеше да се чуе от един хиксаброд. Мислех, че въпросът е приключил, когато Хлапето пак се обади:
— За разлика от нас, хората, а, Дор Ласос?
Хвърлих му гневен поглед иззад гърба на хиксаброда. Но той продължи, без да се замисля:
— Та казах за разлика от нас, хората, а? — натърти Хлапето.
Той явно също беше пил доста и силният му глас прозвуча рязко на фона на затихналата стая.
— Хората се различават един от друг — заяви Дор Ласос равнодушно. — Някои от вас са сравнително честни. Но като цяло човешката раса не може да се похвали с особена честност.
Типичен за хиксабродите директен и недвусмислен отговор — Дор Ласос щеше да каже същите думи дори ако веднага след това му прережеха гърлото. Това трябваше вече да накара Хлапето да млъкне, но той продължи:
— Ах, да-а. Някои са сравнително честни, но като цяло сме нечестни. Но не разбирате ли, Дор Ласос, човешкото чувство за хумор често се проявява точно в лъжите. Някои от нас лъжат просто за развлечение.
Дор Ласос отпи от брендито си и не отговори.
— Разбира се — не спираше Хлапето, — понякога някой от нас, хората, си мисли, че е забавен с лъжите си, докато всъщност не е. Някои лъжи са просто досадни, особено ако ти се налага да ги слушаш отново и отново. Но, от друга страна, съществуват такива майстори на лъжата, че дори вие ще сметнете неистините,
