казвай на никого, окей? Наистина е тайна.
— Разбира се, Джони.
Трекслър затвори телефона. Стоеше неподвижен насред стаята, а умът му се луташе в безброй въпроси. Какво, по дяволите, ще искат от него двама мъже от безопасността към Белия дом? И какво, по дяволите, беше това безопасност към Белия дом? Да не би да имаше нещо общо с имиграционните власти? Дали някой случайно се бе натъкнал на фалшивата му самоличност?
Имаше ли някакво изтичане на информация?
Невъзможно! Фирхаус, Хитлер и Лудвиг бяха единствените, които знаеха за съществуването му. И все пак, от всички възможности, които прехвърли наум, тази изглеждаше най-логична. Макар изтичането на информация да беше малко вероятно, това беше единственото възможно нещо.
Както и да е, въпросът беше хипотетичен. Той не можеше да рискува. Трябваше да бяга. Трябваше му време и много късмет за това, което предстоеше. Трябваше да измисли нова измама.
Раницата му беше готова. След инцидента в Дрю Сити Трекслър беше винаги готов да изчезне. Той влезе в спалнята и оттам се качи на тавана на хижата. Светна си с фенерчето, отключи шкафа и извади раницата. В нея беше всичко, което му беше необходимо: документи, пари, дългият му нож, един 45 милиметров автоматичен колт и дрехи. Той прикрепи камата на десния си прасец и завърза колана с парите на кръста си. Докато се екипираше, обмисляше кой план да избере — през годините беше изработил няколко. Върна се долу й нахвърля достатъчно дрехи в куфара си, за да изглежда, че ще отсъства няколко дни.
После отиде в дневната и позвъни в спасителната служба в хотела. Отговори му Уес Чилдрес, капитанът на спасителите.
— Уес, тук е Джони — каза той, като се мъчеше гласът му да звучи колкото се може по-небрежно. — Тръгвам за Лидвил. Просто исках да се обадя, че ще отсъствам. Ще се върна в понеделник, ако пътищата са наред.
— Няма да успеш, момче — отговори Чилдрес. — Вихрушката вече връхлита.
— Ако побързам, може да мина по път 82 и да я изпреваря до магистралата. Соупи все още ли мисли да се изкачи на Копърхед?
— Да, току-що говорих с него.
— Има ли нужда от помощ?
— Не, знаеш го. Свикнал е да е сам.
— Окей. Ще се видим в понеделник.
— Ти си луд, приятелю. Желая ти късмет.
— Благодаря.
Трекслър погледна часовника си. Имаше на разположение най-много тридесет минути. Излезе от хижата, заключи я, хвърли куфара в багажника на колата и подкара надолу към планинското шосе, водещо към града. Но не сви към града, а се насочи към планината, към хижата на Соупи.
44.
По пътя към града Харис се обади в спасителната служба в планинския курорт. — Здравей Уес, тук е Дуейн. Знаеш ли къде е Джон Трекслър?
— Да. Беше в хижата си преди десет минути. Но мисли да изпревари бурята и да иде в Лидвил. Мисля, че си има приятелка там.
— Как мисли да отиде?
— По път 82. Все още е отворен. Защо?
— Имам двама посетители, които искат да го видят.
— Може да го изпуснете.
— Благодаря — каза Харис и остави микрофона на радиотелефона на седалката.
Минаха покрай няколко къщи и на около миля след тях Харис намали.
— Това е пътят към хижата му — каза той. — На около миля нагоре и на стотина метра встрани. — Той погледна през страничното стъкло, докато завиваше, и добави: — Имаме късмет. Няма следи. Трябва все още да си е вкъщи.
— Има ли друг път оттук? — попита Кигън.
— Не, това е сляп път, който свършва в охранителната станция на Соупи Крамър.
— Колко далече се намира тя?
— Чатири-пет мили.
Харис превключи на ниска скорост и колата заръмжа.
— Откога познаваш Трекслър? — попита Кигън.
— О, Джони е по тези места вече от няколко години. Работеше в най-различни курорти. Поне пет-шест компании се опитаха да успеят в това начинание, но всички се провалиха. Сега е с планинарите и, изглежда, че ще се задържат.
— Как изглежда?
— Свестен човек. Всички го харесват. Страхотен скиор. Двамата със Соупи спасиха един екип катерачи, хванати в капан на връх Албърт миналата година. Бяха почти на върха, на четири хиляди и двеста метра, във време по-лошо от това. Когато каза, че сте от Белия дом, помислих, че може би президентът ще им даде медал или нещо такова.
— Не съм чувал такова нещо — каза Кигън язвително, бръкна под мишницата си, извади пистолета си и провери пълнителя. Драймън направи същото. Харис ги изгледа изненадано и възкликна:
— Какво става?
— Дуейн, трябва да бъда честен с теб — отговори Кигън.
— Ако Трекслър е този, който подозираме, че е, той е много, много опасен.
— Джон Трекслър?
— Точно така. Ще действаме по следния начин. В момента, в който отвори вратата, ще се втурнем и ще го вземем на прицел.
— Какво е направил?
— Като начало е убил трима души. Знаем го със сигурност — отговори Кигън.
— Боже Господи!
— Ами ако се съпротивлява? — попита Драймън. — Ако има оръжие?
Сърцето на Кигън биеше учестено, но външно той беше спокоен.
— Ще му пръсна мозъка — отговори той, без да се колебае.
— Може би ще е по-добре да се обадя на шефа — нервно каза Харис. — Или да се върнем в града и вземем помощ.
— Не се тревожи за това — каза Кигън. — Той не ни очаква. Просто трябва да сме спокойни. Бъди любезен. Ако е отвън, представи ни като двама горски от областния участък в Денвър. Останалото е наша работа.
— Никога не съм правил нещо подобно — каза Харис. — Ние също — отговори Кигън.
Харис вещо караше по засипания със сняг път. Когато стигнаха отклонението към хижата на Трекслър, той спря и каза:
— Не виждам колата му.
Свали прозореца и провери пътя. Снегът валеше все по-силно и вятърът се усилваше. Харис слезе, клекна и провери следите. Водеха към планината.
— Странно, няма следи надолу. Отиват нагоре по склона — каза той.
— Всъщност какво има там горе? — попита Кигън.
— Горска станция. Соупи Крамър живее там. Но той мислеше да изпревари бурята и да се изкачи на Копърхед, в най-високата станция на спасителната служба — просто в случай че някой се загуби в планината.
„Той бяга — помисли си Кигън. — Някой го е предупредил и той бяга.“
— Колко добър е Крамър? — попита той.
— Дванадесет години е тук. Най-добрият.
