с пръст един маршрут на изток, после на юг.
— През по-голямата част от пътя планината ще бъде между мен и вятъра — каза той. — Дотам са само шест мили. Трябва да успея да ги премина преди здрач.
— Е, далеч съм от мисълта да споря, но базата казва, че тази буря ще е страхотна — каза Трекслър.
— Това е още по-голяма причина да се кача горе — каза Крамър и щракна с пръсти. — Хей, какво ни става? Та аз мога да се обадя по радиотелефона и да им кажа да не се тревожат.
Трекслър се поколеба само за момент. Беше забравил за радиотелефона. Грешка, но не много сериозна. Беше време да направи следващия си ход.
Крамър отиде в съседната стая. Големите стъклени прозорци от трите страни на стаята гледаха към долината, сега неясна заради навятия в прозорците сняг.
Радиотелефонът беше на масата пред централния прозорец.
— Вече го бях изключил — каза Соупи и пусна захранването.
Трекслър мина зад него, наведе се, протегна ръка към крака си, измъкна камата от ножницата, завързана за глезена му, и каза:
— Там ти е грешката. Спасителят се обърна към него.
— Какво…
Ръката на Трекслър вече правеше мощен замах отдолу. Ножът се изви нагоре и се заби в стомаха на Крамър почти под гръдния кош. Дългото острие се вряза дълбоко и прониза сърцето.
Крамър изцъкли очи.
Трекслър го сграбчи за яката, завъртя го и го пусна по гръб на килима. Крамър въздъхна веднъж — когато Трекслър го настъпи по гърдите и извади ножа. После мушна острието в гърлото на Крамър, точно под едното ухо, и го разряза. Кръвта бликна като фонтан. Трекслър бързо нави трупа в килима.
На една миля от хижата на Соупи горският надзирател Харис се размърда неспокойно. Трябваше да направят нещо.
— По дяволите! — каза Харис. — Ще се опитам да се върнем по хижата на Трекслър. Поне няма да измръзнем до смърт.
Започна да превключва бързо между първа и задна и заклати колата. Гумата се заби в падналото дърво и почна да се изтласква обратно на пътя, но изведнъж дървото поддаде и падна в дерето. Предницата на форда се вирна и се извъртя.
— Господи, падаме! — изрева Харис. Фордът се хлъзна на една страна, обърна се наопаки и се свлече в дерето.
Трекслър превлече увитото в килима тяло на спасителя по стъпалата на хижата, отвори багажника на колата си и натъпка трупа вътре, после забързано се върна. Прегледа раницата на Крамър, намери един колт и един пълнител с патрони и ги пъхна в собствената си раница. Вдигна раницата на Крамър и отнесе и нея в багажника. Затвори капака, качи се и подкара към езерото. Спря, отиде до леда и с една пръчка се опита да пробие дупка. Ледът беше прекалено дебел. Той бавно тръгна покрай езерото, докато забеляза едно голямо по-тъмно петно, широко около два метра. Замушка леда с пръчката, докато го проби. Беше дебел само един пръст. Забърза обратно към колата и я включи на скорост. Подкара с отворена врата към езерото, насочи я към тънкия лед, натисна силно педала на газта и се изтърколи на снега. Колата забави ход, завъртя се и Двадесет и седем чу как ледът изстена. Обърна се и погледна назад. Колата беше почти спряла. Ледът изстена отново, после се чу силен пукот — дори по-силен от първия, и предницата на колата хлътна в езерото. След миг колата изчезна. Само един огромен въздушен мехур изскочи през дупката.
Чуваше се само шумът на вятъра.
Трекслър отчупи една клонка от най-близкия бор, заличи следите по снега и забърза към хижата.
Кигън лежеше по гръб на вратата на колата. Тя се беше претърколила в дерето, но не бе стигнала дъното, а бе спряла над него, в един дебел бор. Харис висеше над него, главата му бе почти в скута му. Беше в безсъзнание. Кигън внимателно погледна над рамото си през прозореца. Гледаше право в дълбокото дере.
Помъчи се да размърда крака. Ребрата го боляха, но май нямаше нищо счупено. Десният крак на Харис обаче беше странно извит, заклещен между амбреажа и педала на спирачките.
Драймън лежеше по гръб на задната седалка, с колене, свити към гърдите. На челото му имаше огромна цицина.
— Как си? — попита Кигън.
— Нищо ми няма — каза Драймън, внимателно пипна челото си и отдръпна ръка. — Е, май ще имам главоболие.
— Харис е в безсъзнание. Как си с оказването на първа помощ?
— Минах курсовете в армията преди десетина години.
— Е, значи си по-добре от мен — каза Кигън, повдигна Харис с рамо и внимателно откачи крака му.
— Глезенът му е счупен — каза Кигън. — Костта стърчи. Трябва да го превържем и да го занесем поне до хижата на Трекслър.
Кигън внимателно натисна вратата откъм страната на Харис и се измъкна навън. Седна на склона и загледа нагоре към пътя. Колата изглеждаше сигурно закрепена в дървото. Промуши се покрай форда и насили багажника. Вътре имаше аптечка за първа помощ, одеяла, въже и голям сандък с инструменти. Той извади одеялата, аптечката и въжето и полека се върна до вратата.
— Имаме късмет. Отзад има достатъчно неща, та да открием болница. Превържи му глезена и го завий с одеялото, та да не изпадне в шок. Аз ще завържа това въже около дървото, за да можем да го издърпаме.
— Трябваше да сме мъртви, нали? — каза Драймън. — Трябваше да сме долу в потока.
— Но не сме — каза Кигън. Беше легнал по корем и подаваше аптечката и одеялата на Драймън. — Това дърво ще поддаде, ако не се измъкнем оттук, по дяволите.
— Значи побързай, приятел.
Драймън се пресегна през седалките, опъна крака на Харис, нагласи счупената кост с палци, сложи шина и я стегна с бинт толкова здраво, колкото можеше. През отворената врата нахлуваше сняг.
— Големи сме късметлии — мърмореше си Драймън под носа. — Още малко късмет и току-виж ни затрупала някоя лавина. А може би Харис беше прав. Може би Трекслър се е зазимил там горе и ние…
— Да. Може и да ни пораснат криле и да излетим оттук. И може би ще успеем да се махнем от тази проклета кола, ако млъкнеш и го превържеш най-после.
— Готов съм де, готов съм.
В хижата на Крамър Трекслър трескаво се подготвяше за пътуването през планината към Копърхед. Внимателно прегледа всичко, после извади още един пуловер и подплатеното си с вълна яке, една скиорска маска и очила и сложи шапката на Крамър върху своята. Беше важно да му е топло на главата. Ако на главата му беше студено, температурата на тялото му съответно щеше да се намали. Той завърза раницата си, сложи си ръкавиците и тръгна в бурята.
Планинската верига се губеше в снежната виелица. Той можеше да вижда най-много на пет-шест метра напред. Познаваше пътеката, познаваше всички опасни стръмни и хлъзгави места. На половин миля надолу имаше пропаст. Почти сто метра. Не биваше да се приближава прекалено до нея.
Пъхна крака в кожените ремъци на ските и стегна каишките.
Пътеката отначало беше полегата и права, после рязко извиваше надясно. Последните двеста метра бяха отвратителни — четиридесетградусов открит за вятъра наклон. При този вягър едно подхлъзване означаваше падане на километър надолу. По склона не растеше нищо — нямаше дори тревичка.
Трекслър се усмихна, извика с пълни гърди „Хайл Хитлер“ и се спусна в бурята.
45.
