Драймън го насилваше до краен предел, но вятърът, бурята и разреденият въздух задушаваха мотора. Драймън пак погледна картата и видя означение: Проход Независимост, 3633 метра.
— Изглежда, не мога да мина четири хиляди метра — извика Драймън. — Има един проход там, на запад. Това е единственият ни шанс да преминем от другата страна.
Той зачести кръговете. Самолетът почти докосваше върховете на дърветата. Драймън търсеше цепнатината в планинския масив.
— Ето го! — извика Кигън. — Отляво.
Беше тесен проход, който се врязваше дълбоко в страховитата стена. Драймън пикира право в него. На Кигън му се изправи косата. Самолетът ревеше през вдъхващия страх каньон, широк по-малко от сто метра, с отвесни скали от двете страни. Вятърът виеше страховито.
Внезапно излязоха от прохода и радиото изпращя и се съживи.
— Тук летище Аспън, армейски 457. Пистата ни е затворена. Мога да ви насоча на юг към…
— Отказвам, отказвам — отряза го Драймън. — Аз се измъкнах от планините, намирам се точно пред бурята и карам почти без гориво. Бързо ми трябват инструкции за приземяване.
— Повтарям, пистата е затворена, армейски 457. Тук вече вали и…
— Слушай сега, Аспън, привършвам горивото и всяка секунда става все по-тъмно. Кацам. Дай ми посока и инструкции за пистата.
— Ти дори не можеш да видиш пистата — дойде отговорът. — Не сме я чистили от бурята миналата седмица. Затрупана е.
— Тогава запалете светлините и се молете — отговори Драймън.
— Нямаме светлини! Почакай малко… чувам те. Ти си на север от летището.
— Имате ли камион или кола там?
— Да.
— Е, изкарайте я в края на пистата и запалете светлините по дължината. Ще трябва да се приземя по усет.
— Ти луд ли си бе?
— Вероятно си прав, но нямам друг избор. Ще взема да се блъсна в тази дупка, дето й викате долина. Побързай, приятел…
Бяха заобиколени отвсякъде с планини. Снегът плющеше в стъклата на кабината. Драймън пикира покрай планината, изравни и се понесе над летището на сто и петдесет метра височина.
— Мисля, че летището е някъде там — каза той и посочи неопределено наляво.
— Не знаеш ли къде е?
— Шефе, не виждам нищо пред нас. Наистина летя по инстинкт.
Изведнъж през шибащите снежни топчици видяха да проблясват светлини.
— Ей го, братче! — изрева Драймън. — Остава само да кацнем! Дръж се!
Самолетът изрева — Драймън го завъртя на трийсет метра над земята, направи идеален 270 градусов наклон, спусна се точно над колата, намали мощността и вдигна предницата нагоре. Самолетът изсвистя и тупна на замръзналата земя. Сняг изхвърча към крилата и заудря кабината. Оградата в края на пистата летеше към тях. Драймън натисна силно дясната спирачка, самолетът се завъртя два пъти и спря.
Седяха цяла минута и гледаха снежните вихрушки отвън.
— Красиво, а? — каза най-накрая пилотът и се обърна. Пребледнелият Кигън му се усмихна уморено и вдигна палец.
— Едно да знаеш от мен — засмя се Драймън. — Всяко нещо, от което се отърваващ лесно, е хубаво нещо.
До тях спря кола с вериги на гумите. От нея изскочи червенокос мъж на около двадесет и пет години и уплашено се загледа в самолета.
— Добре ли сте, момчета? — викна той, докато се слизаха.
— За един час остарях с десет години — въздъхна Кигън.
— Удивително! Удивително! — извика младежът. — Никога не съм виждал някой да лети така!
— И вероятно няма да видиш пак — каза Драймън. — Ти се справи идеално, приятел. Как ти е името?
— Джеси Менърс — каза младежът и протегна ръка. Кигън скочи от крилото и тръгна през дълбокия до глезените сняг да се здрависа с младежа.
— Кигън, от службата за безопасност към Белия дом — каза той. — Това е моят пилот, капитан Драймън.
— Джени Менърс — повтори червенокосият. — Началник на летището. Защо не го приберете в хангара?
— Добра идея — съгласи се Драймън.
— Имаш ли нещо против да се кача в колата ти? — попита Кигън. — Трябва да се обадя на шерифа.
— Разбира се, но той не е тук. Той е в Гленууд Спрингс да говори с техния шериф. Видях го на обяд, точно когато заминаваше. Може да опитате с Дуейн Харис, той отговаря за горското стопанство и обикновено замества шерифа, когато го няма.
— Ще свърши работа.
Гласът на горския звучеше любезно, с малко страхопочитание от факта, че са кацнали в Аспън в такова лошо време. Менърс направи кафе и зачакаха Харис да мине с колата си петнайсетте мили от града до летището. Кигън отбягваше въпросите му и най-накрая младият началник отиде в хангара да помогне на Драймън да направи техническа проверка на самолета. Половин час по-късно пристигна горският — як мъж с дебел овчи кожух. Беше трийсетинагодишен, приятен рошав мъж, небръснат и усмихнат.
— Мистър Кигън? Аз съм Дуейн Харис от Горската станция на САЩ — представи се той.
— Радвам се да се запознаем — каза Кигън. — Надявам се да ми помогнете. Запознайте се с моя пилот, капитан Драймън, за по-късо Бепи.
Той показа на Харис пълномощията си и го дръпна настрани. Менърс, един от най-известните клюкари в Аспън, се правеше, че не им обръща внимание, но любопитните му уши бяха наострени.
— Търся един човек. Трекслър, Джон Трекслър: Познавате ли го?
— По дяволите, всички познават Джони. Работи като спасител в планинския курорт. Има ли някакъв проблем?
— Просто трябва да поговорим с него — каза Кигън. — Не искам да ви насилвам, но шерифа го няма в града и си помислих, че можете да ни помогнете.
— Разбира се. Да тръгваме, времето едва ли ще стане по-хубаво. Всъщност как, по дяволите, се добрахте дотук?
— С най-добрия пилот и малко ирландски късмет — каза Кигън с усмивка и излязоха в бурята.
Джеси Менърс едва ги изчака да потеглят и сграбчи телефона.
Джон Трекслър хвърляше чоп наум. Беше запланувал да отиде с колата на петдесет мили до Лидвил за уикенда, но при наближаващата буря май щеше да се откаже. Телефонът иззвъня. Беше Джеси Менърс от летището.
— А бе, Джони, значи така, а? Криеш от всички? — попита Менърс.
— Какво искаш да кажеш?
— За Белия дом.
— Какво за Белия дом?
— За Белия дом бе. Ти си бил важна клечка!
— За какво говориш, Джеси?
— Един армейски самолет току-що направи страхотно въздушно представление тук. Дойде направо от бурята. Две момчета от Белия дом. Идват да говорят с теб. Какво става, приятелю?
— От Белия дом? — повтори Трекслър.
— Така казаха. От безопасността към Белия дом.
„Безопасността към Белия дом?“ Умът на Трекслър започна да препуска. Какво можеше да е това?
— Това е тайна, момче — спокойно каза той. — Ще ти кажа по-късно. И слушай, Джеси, засега не
