реката го е погълнала. Така каза мистър Тагърт и така е станало.
— Роджър, не бива да подслушваш и да прекъсваш по-големите — скара му се Скоби. — Това е моят син, Роджър Скоби. Роджър, този господин е от Белия дом във Вашингтон, Колумбия.
— Не ме интересува откъде е, той е лъжец! — викна момчето.
— Роджър!
— Казах „да предположим“ — каза Кигън. — Просто размишлявах… малка игричка…
— Мръсна игричка. Фред беше мой приятел. Не бива да си играете такива игрички с мъртвите. Вие лъжете и напуснете нашата къща!
— Роджър! — рязко каза Бен Скоби.
— Всичко е наред — каза Кигън. — Верността е рядко нещо, мистър Скоби. Възхищавам се на неговия кураж.
— Иди горе и си напиши домашните, сине — нареди Скоби.
— Току-що ги свърших.
— Тогава просто си иди горе — рязко каза Скоби. Момчето тръгна да излиза, после се обърна към Кигън.
— Не е хубаво да се говори така за мъртвите — каза то и излезе.
— Не може да забрави тази катастрофа — каза Скоби, като затвори вратата на гостната. — Те бяха много, много близки. Та какво казвахте?
— Кой е Тагърт? — попита Кигън.
— Областен следовател от Лафайет. Защо всъщност Фред ще прави такова нещо? Искам да кажа, ако се е измъкнал, защо не ни е казал? Защо ще си тръгне, без да каже нищо? Не виждам смисъл в това, мистър…
— Кигън. И аз също съм съгласен, че няма смисъл, но нали ги знаете бюрократите. Не могат да търпят нещо да липсва.
— Защо Фред ще прави такова нещо?
„Един нацистки агент да се крие в Дрю Сити, Индиана, да работи в неговата банка и да се люби с дъщеря му? Той ще ме помисли за луд“ — помисли си Кигън.
— Не знам, мистър Скоби. Вие сте прав, че не виждате смисъл. Просто защото изобщо не е намерено тялото му и така нататък. Опитваме се да покрием основните неща. Искаме веднъж завинаги да приключим с това дело. Съжалявам, че разстроих момчето.
— Казах ви, той не може да го забрави — тъжно каза Скоби. — Нито пък аз. Ще кажа само едно нещо за Фред: той направи последните няколко месеца от живота на дъщеря ми щастливи. Животът й не беше много приятен преди той да дойде. Загуби майка си, когато Роджър се роди, и трябваше да се грижи за него, за мен и за къщата. Фред възвърна блясъка в очите й. Аз винаги ще му бъда задължен за това.
— Разбирам ви. Можете ли да си спомните нещо друго за него, нещо по-конкретно? Нямате негова снимка, нали?
— Не, Фред не беше по снимките. Беше самотен човек, имаше малко приятели и не ходеше много по развлечения.
— Имаше ли някакви странности? Някакви особени навици?
Скоби сви устни и се почеса по слепоочието.
— Просто… мина много време, мистър Кигън. Пет години станаха миналия май. Не мога да си спомня подробности.
— Разбирам.
— Всъщност Фред беше най-обикновен човек и се отнасяше към мен и децата ми с много любов и внимание. Обичаше филмите. Обичаше чаша бира на вечеря, но не беше голям пияч. Свиваше си собствени цигари. Не обичаше купешките. Доколкото си спомням, от тютюн за лула марка „Принц Албърт“. Имаше една златна запалка, с която се гордееше. Фамилно наследство, така казваше.
— Каква запалка?
— Четириъгълна, ей толкова дълга. — Скоби разтвори палеца и показалеца си. — Горе-долу толкова. Беше гладка, а на върха имаше гравирана вълча глава. Беше от истинско злато, не имитация. Много красива вещ. Изглежда, беше скъпа. Правилно се гордееше с тази запалка.
— Бихте ли ми я нарисували?
Кигън му подаде една тетрадка и молив и Скоби нарисува запалката. Ръката му вече трепереше от годините.
— Майка му живееше в Чикаго — продължи Скоби, докато рисуваше. — Боледуваше и той ходеше от време на време да я посети.
— Името й Демпси ли беше?
— Е, предполагам.
— Искам да кажа, дали знаете подробности. Може да е била вдовица или разведена, или омъжена повторно.
— Никога не съм питал. Той не говореше много за себе си.
— Помните ли къде е бил роден, мистър Скоби? Скоби го погледна изненадано, после се усмихна.
— Къде е роден?
— Да. Откъде е?
— Извинете, но въпросът ви ми се стори странен. Всъщност точно това си спомням. Роден е в Еъри, Пенсилвания. Помня това от молбата му за работа. Търсих го веднъж на картата, просто от любопитство.
— Нещо друго? Колеж? Предишна месторабота? Скоби го погледа няколко секунди, после поклати глава отрицателно.
— Добре — каза Кигън и стана да си тръгва. — Мистър Скоби, вие ни помогнахте доста. Както ви казах, опитваме се да изясним някои празноти и да приключим веднъж завинаги с това. Благодаря още веднъж, че ми отделихте време.
Когато стигнаха предната врата, Скоби каза:
— Имаше едно нещо за Фред. Не съм казал това на никого, даже на съвета на директорите в банката. Фред имаше препоръчително писмо от Първа манхатънска банка в Ню Йорк. Аз го наех, понеже ми харесваше и имаше добра препоръка. Той изглеждаше наистина умен и честен и ми каза, че от дълго време си търси работа. Това беше в годината, когато кризата беше най-дълбока, спомняте си. Бях забравил за писмото, докато месец по-късно попаднах на него в чекмеджето на бюрото ми и просто по силата на навика се обадих в банката. Те изобщо не бяха чували за Фред Демпси.
— И вие го оставихте на работа?
— Е, такива бяха времената, много хора бяха отчаяни. През това време открих, че е честен човек и добър работник, също както пишеше в препоръката. Освен това Роджър и Уизи вече се бяха сприятелили с него. Реших по-скоро сам да преценя, отколкото да говоря с него. Никога не съм казвал за това на никого.
— Радвам се, че ми се доверихте. Благодаря отново. Желая ви успех, мистър Скоби.
— На вас също, мистър Кигън.
По пътя към самолета Конклин сви от главната улица, мина по моста и паркира от другата страна на реката.
— Мислех си, че може да искате да видите къде колата е изскочила от пътя. Точно тук — каза шерифът. — Извадихме я на петдесет метра надолу по течението… ей там. Уизи беше все още в нея. Държеше сакото на Фред. Той трябва де е бил повлечен от водата. Тази нощ реката течеше бурно.
Кигън се огледа. Пуст участък. Наблизо нямаше къщи, само железопътните линии вървяха паралелно на реката. Изолирано. Ако Фред Демпси е искал да имитира смъртта си, това е било идеалното място.
— Не открих много — каза Драймън, докато се намъкваха обратно в самолета. — Отдавна е било. Хората наистина не си го спомнят много добре. Искаш ли да чуеш нещо смешно? За същата вечер, вечерта на банковия обир? Имало голям бой в скитническия лагер надолу по пътя. Двама души били убити.
— Скитнически лагер? Къде?
— В Лафайет.
— Не се шегувам. Мислиш ли, че ще можеш да намериш Лафайет, Бепи? И истинско летище? Омръзна
