— Аха — каза Кигън и започна да прибира папките в чекмеджетата.
После, точно преди да остави папката, Драймън спря и извади един лист.
— Шефе — обади се той.
— Да?
— Това момче от случая с Дилинджър, дето се удавило.
— Да?
— Изобщо не са намерили тялото му.
42.
Драймън трещеше със самолета през Индиана на сто метра височина. Гледаше картата на пътищата на „Синклер Ойл Към-пани“ в скута си и се опитваше да пресметне точно къде се намират.
— Загубихме ли се, Бепи? — попита Кигън и вдигна глава от папката за случая Дилинджър в Дрю Сити.
— Разбира се, не — каза Драймън обидено. — Търся ориентири.
— Ще събориш шапката на някой фермер, ако не набереш малко височина.
— Не мога да търся ориентири от три километра — възрази Драймън и смени темата. — Наистина се запали по този случай, а, шефе?
— От отчаяние. Просто обектите ни за изследване са на привършване — горчиво отговори Кигън. — Карай си сега самолета.
Какво му беше казал Еди Танжереца? Че ако 27 имитира собствената си смърт, ще се измъкне чист.
Предполагаше се, че Фред Демпси се е удавил при катастрофата, но изобщо не бяха успели да намерят тялото му. След като е бил служител по заемите в банката и дори е говорил с Дилинджър по време на обира, определено е бил главният свидетел и един от първите, които ФБР е щяло да разпита.
— Ето го — каза Драймън и посочи напред, сякаш изненадан, че е намерил града — Дрю Сити, Индиана. — Господи, каква дупка! Надявам се, че няма да останем тук дълго.
— Колкото се налага, Бепи.
Драймън профуча над града веднъж, „за да намери място да се приземи“. После бавно зави надясно, закръжи над главната улица и приземи моноплана точно край една група къщи.
— Бог съм — похвали се той.
— Как така става, че никога не се приземяваме на летища? — каза Кигън, докато слизаха, но Драймън не обърна внимание на забележката, а каза:
— Виж, имаме делегация по посрещането.
Цяла върволица хлапета тичаше към тях, следваха ги няколко възрастни, които се приближаваха с по- голяма резервираност. Една полицейска кола зави отнякъде и спря точно пред тях.
— Добре ли сте всички? — попита младият полицай, като изскочи от колата. Кигън видя шерифската му значка и отговори:
— Много добре, шерифе.
— Шериф Лутър Конклин, на ваше разположение. На главната ни улица не кацат самолети всеки ден.
Кигън набързо показа удостоверението си.
— Аз съм Франсис Кигън, от отдела за безопасност към Белия дом — каза той. Реакцията бе винаги една и съща: объркано вълнение, после любопитство („Защо ли е дошъл тук?“) и накрая на глас:
— Какво към Белия дом?
— Тук сме, за да направим проверка за един човек, починал преди няколко години. Вероятно си спомняте, било е в деня, когато Дилинджър обрал вашата банка.
— Разбира се, че си спомням, сър. Моят шеф Тайлър Огълсби беше убит този ден. Застреляха го съвсем хладнокръвно. Но вие говорите за Фред Демпси.
— Точно така. Фред Демпси. Познаваше го, нали?
— Много добре. Веднъж ми даде заем само срещу името ми.
— Добро момче, а?
— Да, сър. Беше скромен. Това беше истинска трагедия. Двамата, той и Луиз Скоби, загинаха. Колата се плъзнала от пътя преди моста и паднала в реката. Баща й беше шеф на Фред, Бен Скоби, президентът на банката. Това едва не го уби.
— Обзалагам се, че е така, Лутър. Чух, че не сте намерили труповете.
— O, намериха Луиз на следващия ден. Но същия ден валя адски дъжд. Реката може да го е завлякла на… петдесет мили надолу по течението. Вероятно е затиснат под някой пън някъде.
— Вероятно. Разкажи ми за Фред. Колко висок беше? Как изглеждаше?
— Висок към метър и осемдесет. Доста добре развит за чиновник. Тъмна коса, малко посивяла по краищата. Сиви очи, помня тези негови проницателни сиви очи. Мисля, че той и Луиз бяха доста хлътнали един по друг и всички очакваха да се оженят. Роджър, нейният брат, го преживя много тежко. Той обичаше Фред. Фред беше добър към него. Беше му повече като баща от стария Бен Скоби.
— Колко е голямо сега момчето?
— На около тринайсет. Работи следобедите на бензиностанцията.
— И баща й е президент на банката?
— Да, сър. Чудесен човек. Защо така се интересувате от Фред?
— Ще сложим папките за Дилинджър в архивите — каза Кигън небрежно. — Просто попълваме някои празноти.
— O, ясно.
— Дали Бен Скоби си е в банката сега? Лутър извади джобния си часовник.
— Вероятно сега си е вкъщи и обядва.
— Имаш ли нещо против да ме закараш при него, шерифе? После може би капитан Драймън ще провери из града и ще поговори с някои хора, които са познавали Демпси.
Бен Скоби беше преждевременно остарял от грижите и трагедията, оредялата му права коса беше почнала да сивее, очите му бяха угаснали и без блясък, гласът му беше нисък и глух. Той покани Кигън в гостната — подредена, но прашна, претъпкана с мебели, покривчици и джунджурии — малките съкровища на един живот в една стая, която изглеждаше сякаш замразена във времето. Той си беше свалил сакото, тирантите му висяха от колана. Беше забравил салфетката под брадата си и когато седна, я забеляза и я махна с объркана усмивка.
— Е — каза той със слаб глас, — никога не съм срещал човек от Белия дом. Да ви донеса ли нещо? Лимонада или може би кафе?
— Не, благодаря — каза Кигън. — Всъщност приключваме някои стари дела, мистър Скоби. Има все още един въпрос около Фред Демпси. Нали знаете, тялото му изобщо не е намерено и…
Той остави изречението да виси във въздуха, като се надяваше Скоби да откликне. Но Скоби само кимна и каза:
— Знам.
— Разбрах, че той е бил близък със семейството ви.
— Да. Момчето ми, Роджър, го обичаше. А аз се надявах той и Уизи — моята дъщеря Луиз, да се оженят. Това беше… това беше… съкрушително преживяване. Безсмислена загуба…
Той поклати глава и погледна изпъкналите вени на ръцете си.
— Мистър Скоби, може ли да разчитам на вашата дискретност? Искам да кажа, ако ви доверя нещо, ще го запазите ли в тайна?
— Предполагам, че да, мистър Кигън. Никога не съм си падал много по клюките.
— Това е просто размишление, разбира се. Да предположим, че ви кажа, че има… шанс… Фред Демпси да не е бил убит при тази катастрофа. Че може би е излязъл от колата и е успял да излезе от реката… или пък въобще да не е падал в реката…
— Това е лъжа! — извика един глас. Кигън се обърна и видя едно слабичко момче в протрити панталони от рипсено кадифе и разкопчана риза, което предизвикателно ги гледаше от вратата.
— Фред не е направил това — сърдито настоя момчето. — Фред би се опитал да спаси Уизи и затова
