ми да кацаме в задните дворове на хората.
— Защо ще ходим в Лафайет?
— Искам да говоря със съдебния следовател.
Елмо Тагърт, който беше едновременно собственик на погребално бюро и съдебен следовател, ги взе от аерогарата с катафалката си.
— Веднага щом позвънихте, си направих труда да изровя едно копие от доклада за Луиз Скоби — каза той и подаде на Кигън един кафяв плик. Кигън извади доклада и го прегледа.
— Била ли е мъртва преди да падне във водата?
— Да. Вероятно си е счупила врата, когато колата е паднала във водата или може би когато е излязла от пътя. Счупила си е врата просто като суха клечка. Смъртта й е била мигновена, затова белите й дробове бяха сухи.
— Имаше ли наранявания?
— Имаше няколко, естествено. Колата е паднала от шест метра преди да потъне. Смятам, че е гледала назад или може би през прозореца по време на удара. Станало е нещо като въртеливо счупване.
— Въртеливо счупване, казвате?
— Да. — Той рязко завъртя китката си и щракна с пръсти. — Прас! Ей така.
Драймън направи гримаса.
Пътуваха мълчаливо още няколко минути. Докладът не разкриваше нещо повече.
— Има едно нещо, което предполагам, че трябва да ви кажа, въпреки че не виждам как може да промени нещата — продължи Тагърт. — Познавам Бен Скоби от университета, мистър Кигън. Не искам да му бъде причинена болка, още повече че той е вече, как да ви кажа, но… Луиз Скоби е имала сперма във вагината си, когато е умряла. Очевидно тя и Фред Демпси са имали полово сношение точно преди да умрат.
Господи, можеше ли Демпси да е толкова Коравосърдечен? Дали я е примамил в къщата си и да е правил любов с нея преди да я убие и изхвърли в реката? Един човек, бягащ от ФБР, да прави любов преди да имитира собствената си смърт? Защото едва ли го е планирал. Не е знаел, че Джон Дилинджър е щял да обере банката. Всичко, което е правил през този съдбоносен ден, трябва да е било хрумване на момента. Беше ли наистина Двадесет и седем толкова Коравосърдечен?
— Какво ще кажете за Демпси? — попита Кигън.
— Нищо. Тя е стискала сакото му в ръка, сякаш се е държала за него, когато е умряла. Моето предположение е, че вратата се е отворила и Демпси е бил изхвърлен от колата.
— Не е ли вероятно рано или късно да се покаже на повърхността?
— Не. Реката е дълга сто и петдесет мили, мистър Кигън, и покрай нея почти няма селища. По дяволите, може да е затиснат някъде под някоя буца…
Кигън прибра доклада в папката.
— Разкажете ми за боя в скитническия лагер през онази нощ.
— Разбрали сте за това?
— Някой е споменал на капитан Драймън.
— Е, вижте, никой тук не е горд от това, което се случи онази нощ — каза Тагърт. — В града имаше доста ропот относно този Хувърград и колко голям бил станал. И хората от железниците наистина почнаха да се дразнят от него, така че железопътната полиция реши да го разчисти. Някои от палатките се запалили. Една бременна жена пометнала. Двадесет души бяха докарани в болницата, двама умряха — един полицай от железниците и един скитник.
— Как са били убити?
— Полицаят беше целият натрошен с бейзболна бухалка. Скитникът беше намушкан. Много дълбока рана. Точно тук, под ребрата и в сърцето. Ужасна рана. Трябва да е бил страшен нож.
Той сви от пътя и паркира.
— Ето къде се случи, точно отсреща в парка „Бароу“ — каза Тагърт и посочи към широката поляна покрай железопътната линия. — Скитническият лагер се простираше покрай линията от реката там чак до пътя, който е в края на града. Беше наистина грозно нещо.
— Откъде идва линията? — попита Кигън.
— От Логънспорт.
— През Дрю Сити?
— Да.
— Имало ли е свидетели на убийствата? Тагърт кимна.
— Един човек е видял всичко. Видял дори намушкванията. Джо Коб. Живее на Елм Стрийт.
— Тук, в града?
— Да.
— И той е бил там онази нощ?
— Направо в сърцевината на събитията.
— Може ли да поговорим с него?
— Разбира се. Старият Джо би разказал за това на всеки, който пожелае да го изслуша. Проблемът е, че никой не го приема много на сериозно.
— Защо така? — попита Драймън.
— Защото е сляп като къртица.
Джо Коб седеше в един люлеещ се стол на верандата. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а ръцете му стискаха дръжките на стола, сякаш се страхуваше да не изпадне от него. Годините на бездействие бяха превърнали мускулите му в тлъстини: шкембето висеше над колана му, широките някога рамене се бяха отпуснали, вратът му бе станал на гънки. Столът скърцаше, докато той се люлееше назад-напред.
— Дали си спомням онази нощ? Разбира се, че си спомням тази нощ. Тогава за последен път видях прекрасната земя, създадена от Господа — каза той. — Вижте, аз не мразех тези хора. Те бяха просто нещастници, пометени от фалита, и се опитваха да преуспеят, нали знаете. Хувърградът се намираше долу, в Бароу. В града започнаха обири. Не нещо голямо, нали разбирате, но хората ставаха все по-нервни. Железниците не ги искаха. Градът не ги искаше. По дяволите, никой не ги искаше. И така, в седем и половина пристигна влакът…
— Влакът, който минава през Дрю Сити ли? — попита Кигън.
— Да. Група скитници скочиха и се затичаха към лагера. Бяхме някъде около десетина души от железницата и ги погнахме.
Той си спомняше тази нощ много добре, тя изгаряше ума му като кошмарен монтаж. Мъжки силуети край лагерния огън, искри, политнали към черното спокойно небе. Покрити с мръсотия пръсти, подаващи се от скъсани червени вълнени ръкавици. Картонени навеси, стари брезентови палатки, колиби от катранена хартия. Една жена запищя. Гадният звук на дърво, удрящо по месо и кости. Лъчите на фенерчетата, които се кръстосваха из лагера. Хората бягаха от колибите, блъскаха се в тъмнината, искаха да се измъкнат от лагера. Изстрел. Един скитник с подивели очи и окървавено лице размахваше библия и викаше: „Те връхлитат върху нас, небесните стрели са насочени върху нас. Спасявайте се, грешници… Ето, нечестивците изопнаха лък, туриха стрелата си на тетивата, за да стрелят в тъмно върху правите по сърце. Псалм единайсети, стих втори.“ И друг вик, брутален: „Ела тук, нещастни глупако!“
Хаос.
О, да, той си го спомняше.
— Стигнахме двама, бяха седнали на края на дерето да си поемат въздух — продължи Коб. — Бяхме с Хари Баркър. „Ето още двама“, вика Хари, и се спуснахме след тях с нашите бухалки. Той удари единия в гърба и онзи като се обърна към него като тигър, хвана го, завъртя го, обви ръка около врата му и го счупи като клечка. Хари падна, а онзи сграбчи бухалката му, обърна се и здравата ме удари в стомаха. Другият скитник му казва: „Хайде, трябва да се измъкнем оттук“, а първият се навежда и изважда един нож от обувката си — от обувката си! — и наръга приятеля си, просто така. „Съжалявам, скитнико — каза той, — но ти видя прекалено много.“ Беше страшен нож, ще ви кажа, но не ловен нож. Имаше дълго тясно острие, наострено и от двете страни.
