— Тогава съм победен — каза Кигън. — Но не вярвам. Аз съм прав относно Демпси, Смит, и ако едно от тези дванадесет имена съвпадне с някоя молба за паспорт, значи сме намерили нашия човек.
— Този вид информация е много поверителна. Това не е лесна задача.
— Хайде — каза Кигън. — Нищо не е прекалено трудно за момче за всичко като теб.
Смит въздъхна, забелязал ласкателството и придумването, но нямаше имунитет спрямо това. Поигра си със списъка известно време и вдигна рамене.
— Ще видя какво мога да направя.
Кигън и Драймън се регистрираха в „Мейфлауър“, за да изчакат резултата от проучването на Смит. Два дни по-късно Смит се срещна с Кигън в задната стаичка на ресторант „Регал“ на няколко пресечки от сградата на Конгреса.
— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Трябваше да карам през целия град, за да се отърва от двойната опашка.
— Какви са последните новини?
— В града цари пълен хаос. Всички мислят, че нападението на Хитлер над Полша е просто въпрос на дни. Договорът на Невил Чембърлейн, така нареченият „мир на нашето време“, не струва и пукнат грош.
Той сложи един малък кафяв плик на масата пред Кигън.
— По-добре приеми фактите каквито са, Кигън — каза Смит, докато Кигън нетърпеливо преглеждаше съдържанието на плика. — Ако тази следа не излезе сполучлива и Германия нападне Полша, приключваш със случая. Хувър е полудял на тема сигурност. — Той млъкна за малко и кимна към съдържанието на плика. — Наруших поне три закона, за да ти доставя тази информация.
— Е, нали си момче за всичко! — отговори Кигън с крива усмивка.
Той прочете молбата за паспорт и сърцето му прескочи няколко пъти. Нямаше снимка, но имаше нарисувана скица, показваща хубав мъж с черна брада, дълга коса и очила.
— Не можах да задигна снимката, така че се погрижих да ти я прерисуват — каза Смит. — Разбира се, той може да си е обръснал брадата, да си е променил цвета на косата… Е, какво мислиш?
— Може да е той — решително каза Кигън и зачете паспортната информация:
Джон Трекслър, роден в Еъри, Пенс. на 2 ноември 1898 г.
Подадена молба за паспорт: 2 август 1933 г. Подновена: 9 февруари 1938 г.
Професия: ски инструктор.
Адрес: Маунтън Уей, Аспън, Колорадо.
Той криеше вълнението си. Сега беше сигурен, че Джон Трекслър е Фред Демпси, а и двамата са Siebenundzwanzig, нацисткият агент Двадесет и седем. Кигън знаеше, че истинският Джон Трекслър е роден в Еъри на тази дата и е умрял една седмица по-късно. Това трябваше да е техният човек.
— Слушай, Кигън, само недей да се правиш на герой — каза Смит и за първи път показа загриженост. — Ако си сигурен, че е твоят човек, вземи си хора да ти помагат.
— О, напълно съм съгласен с теб, Смит. Напълно.
В метеорологичната служба на Националното летище Драймън се ровеше из куп географски и синоптични карти и клатеше глава.
— Това може да е рисковано, шефе, много рисковано — каза той. — Имаме фронт, който се придвижва от Канада. Първата снежна буря за сезона е била тази седмица. Земята е покрита с десет сантима сняг и се задава виелица… И мястото е заобиколено от планини, върхове над четири хиляди метра, че и повече. Виж тук.
Той посочи един участък на картата. Аспън беше заобиколен от планини, две от тях, от север и юг, наистина бяха над четири хиляди метра високи. Драймън прекара пръст по една дебела черта на няколко мили на запад от града.
— Това е континенталният вододел. Ще прелетим над него и ще кацнем на това летище — предполагам, че не е нищо повече от пасбище, защитено от вятъра. Предлагам да се откажем, докато фронтът премине.
— Защо се тревожиш, нали предпочиташ да се приземяваш на шосета и на ниви? — отговори Кигън. — С колко време разполагаме преди да започне бурята?
Драймън погледна синоптичната карта.
— Очакват лошото време късно следобед. Има седем, осем часа полет, като пресметнеш поне три спирания за зареждане. — Той погледна часовника си. Беше пет часът сутринта. — Ако наистина имаме късмет, ще можем да се промъкнем преди бурята. Но най-вероятно ще закъсаме в Небраска или в някое затънтено градче в Канзас. Ако не се разбием в планините де.
— Що за глупости ми говориш, Бепи? Нали се хвалеше, че си летял през порои, когато си доставял пощата.
— Това е удар под кръста, Ки. Истински удар в слабините. Тук става въпрос за планини и сняг.
— Аз казвам да опитаме, Бепи. Ако в Аспън завали и трябва да се приземим някъде по пътя, помни, че и той също няма да може да се измъкне. Поне ще бъдем наблизо. В момента, в който бурята премине, Ще се придвижим към него.
— Ще бъде студено като в ада.
— Значи ще трябва да си вземем топли дрехи — каза Кигън. — И трябва да се снабдим с два пистолета…
Някъде над Мисури ги настигна силен попътен вятър и към три следобед вече приближаваха Колорадските Скалисти планини — огромна тъмна стена. Черни буресонси облаци се виеха над сърдитите, обвити в сняг и лед върхове. Летяха над острите скали, свистящият вятър блъскаше малкия самолет. Петнадесет минути Драймън се опитваше да установи радиовръзка с летището на Аспън, но безуспешно. Бурята, която нахлуваше от север, превърна следобеда в сумрак. Стрелката, сочеща горивото, трептеше на празно.
Драймън натисна бутона на микрофона си.
— Летище Аспън, тук армейски 457, чувате ли ме? Край. Нищо.
— Или не мога да проникна през тия смущения — извика той назад на Кигън, — или са изключили заради бурята.
— Дай да намерим проклетата писта и да кацаме — отговори Кигън.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отговори Драймън. — Между нас и града има един връх, висок четири хиляди и петстотин метра, и толкова много сняг, че вероятно няма да я забележим. А и тези облаци съвсем не ни помагат. Всяка минута става все по-тъмно.
— Тогава приземи се на някой път или нива, където и да е.
— Летище Аспън, летище Аспън — продължаваше да повтаря Драймън. — Това е сигнал за опасност. Тук армейски 457, викам летище Аспън…
Радиото изпращя от атмосферните смущения, чу се слаб глас, който обясняваше:
— …е Аспън… времето… творено… чувате… по телефона и…
— Летище Аспън, тук армейски 457. Имам проблеми с връзката. Ние сме на около двадесет мили на юг от вас от другата страна на връх Касъл. Чувате ли?
Вятърът се усилваше. Самолетът, блъскан от вихрите, изведнъж се наклони на една страна и се завъртя. Драймън блъсна лоста напред, дръпна регулатора, спря въртенето и премина над една покрита със сняг долина. Планините се извисяваха над тях. Кигън почти можеше да посегне и да пипне боровете. Самолетът бавно започна да набира височина. Заобиколиха ги стръмни скали.
Драймън трескаво проверяваше картата. Трябваше да има излаз от падината, в която бяха попаднали. Той започна да кръжи и да се изкачва, да кръжи и да се изкачва, като набираше височина да премине връх Соуотч Рейндж. Но когато стигнаха четири хиляди метра, моторът почна да засича. Самолетът се тресеше,
