— Като кама? — попита Кигън.
— Да, кама. Всъщност тъкмо почнах да се надигам и той замахна с все сила с тази дяволска бухалка и ме удари право в лицето, право по очите.
— Помниш ли как изглеждаше?
— Да помня? Шегувате ли се? Това е последното нещо, което изобщо видях. Той беше висок, над метър и осемдесет, як, с черна коса и… знаете ли как беше облечен? Не беше облечен като скитник. Имаше изгладена риза, хубави панталони и като че ли чисто нови обувки. Едва ли е бил скитник от дълго време, освен ако не е откраднал дрехите, които носеше. И имаше още нещо. Имаше различни очи.
— Различни очи? — повтори Драймън и скептично погледна Кигън.
— Да. Едното сиво, а другото зелено.
43.
Над Източна Пенсилвания се беше спуснало индианското лято. Златните цветове на есента бяха заместили зеленината на лятото и лек ветрец клатеше дърветата в гробищата. Те вървяха между редиците паметници и търсеха гроба на Фред Демпси. Кигън беше убеден повече от всякога, че Демпси е техният човек. Драймън, въпреки че беше направил връзката, все още беше настроен скептично.
По време на полета от Индиана до Пенсилвания Кигън най-накрая му беше обяснил задачата.
— Хайде, Ки, ти наистина ли вярваш, че този банков чиновник е бил нацистки агент?
— Убеден съм в това — отговори Кигън.
— Е, ако наистина е бил, вероятно е мъртъв от пет години. Сигурно плува някъде по реката и рибите отдавна са го изяли — отговори Драймън.
— Бепи, железопътната линия минава точно покрай мястото, където колата е паднала в реката в Дрю Сити, и свършва в Лафайет — каза Кигън. — Сега, да предположим, че ти искаш да имитираш собствената си смърт и да се измъкнеш от града. Как ще го направиш? Не можеш с кола, не можеш да вземеш автобуса. Не можеш да допуснеш да те видят. Но можеш да скочиш на някой товарен влак. И ако Фред Демпси е скочил на местния влак, той е отишъл право в центъра на тази кавга в Хувърграда.
— Ако, ако, ако — измърмори Драймън, но Кигън изведнъж го сграбчи за лакътя и му посочи един гроб. Беше добре поддържан, тревата беше подрязана, бяха насадени цветя. Имаше три плочи. На едната пишеше:
— Убеди ли се? — извика възгордяно Кигън.
Кигън обаче не се задоволи само с това откритие. Помнеше какво му беше казал Танжереца — че хората, които бягат, понякога се снабдяват с повече от една самоличност, така че двамата с Драймън провериха останалата част от това гробище и още пет други в града. Вървяха между редиците надгробни камъни и си записваха имената на всички деца от мъжки пол, родени между 1890 и 1910 г., които бяха умрели около две седмици след раждането си. В края на деня имаха имената на дванадесет деца от мъжки пол. Щяха да направят най-обикновена проверка, но такова беше и търсенето, което беше открило Фред Демпси.
Изобщо не беше проблем да извадят удостоверения за раждане на всичките дванадесет. Смъртните актове се съхраняваха на различен етаж в съда. Еди Танжереца беше прав — държавата не правеше съпоставка между живота и смъртта. Актовете не бяха препратени. Дотолкова, доколкото знаеше чиновничката в отдела за статистика на населението, Фред Демпси беше жив и здрав. В действителност тя изобщо не се интересуваше от него.
Кигън се срещна със Смит в един малък китайски ресторант в Джорджтаун. Според уговорката Кигън пристигна пръв и беше поканен в една малка уединена стая отзад. Смит пристигна десет минути по-късно и влезе през една задна врата след обичайния си заобиколен маршрут. Високият „служител“ търпеливо слушаше, докато Кигън му описваше пътуването до Дрю Сити и Еъри, Пенсилвания.
— И така… ние знаем, че нашият мистър X е приел самоличността на Фред Демпси — завърши Кигън. — Той е живял в Дрю Сити девет месеца, никога не е създал никакви неприятности и дори може би е щял да се ожени за Луиз Скоби, ако съдбата, маскирана като Джон Дилинджър, не нахлула в неговия живот.
— Струва ми се, че малко разтягаш един пункт, като го свързваш с убиеца в скитническия лагер — отговори Смит.
— Защо? Връзва се идеално.
— Но няма доказателство…
— Не се намираме в съда, та да съдим това копеле, Смит. Аз те уверявам, че ако Фред Демпси и Двадесет и седем са един и същ човек, тогава той не е умрял. Той е жив и здрав. Висок е метър и осемдесет, мускулест, със зелени очи, носи цветни контактни лещи и е загубил едната в битката в Хувърлагера.
— Откъде-накъде? — скептично попита Смит.
— Знаем, че това момче е майстор по дегизацията. Имал е сиви очи, когато е живял в Дрю Сити. Джо Коб е видял човек с едно сиво и едно зелено око. Очевидно е, че Двадесет и седем е загубил една от сивите лещи в битката и очите са му зелени. И след като си е направил целия този труд да смени цвета на очите си и е германец, предполагам, че е рус. Има златна запалка с гравирана вълча глава, свива си собствени цигари с тютюн „Принц Албърт“, обича киното и жените и няма следа от акцент. И ще ти кажа още нещо: този тип не си поплюва. Той е хладнокръвен престъпник. Спал е с Луиз Скоби, след като вече е знаел, че ченгетата за борба с гангстерите са на път към Дрю Сити. И обича да убива хора, Смит. Той е спал с Луиз Скоби с месеци, после й е счупил врата и я е хвърлил в реката просто така… — той рязко щракна с пръсти — …за да си осигури алиби. Убил двама души и ослепил още един, понеже са го видели и може да го свържат с Фред Демпси от Дрю Сити. Започвам да разбирам това момче, Смит. Започвам да разбирам как мисли и как действа.
— Ако това, което казваш, е вярно, той е много по-опасен, отколкото си представяхме.
— И за момент не съм се съмнявал в това. Кигън извади един списък с имена от джоба си.
— Имам дванадесет имена за теб. Вярвам, че едното от тях е нашият внедрен германски агент. Всички са родени в Еъри, Пенсилвания, между 1890 и 1910 година. Ако съм прав, той си е извадил два паспорта през май трийсет и трета, единият на името на Фред Демпси и другият на едно от тези имена в списъка. Искал е да си осигури възможност да се върне в Европа и да може да се измъкне, в случай че стане нещо.
Той се наведе през масата. Очите му блестяха от вълнение.
— Ако мога да погледна молбата му за паспорт, ще знам как изглежда и вероятно къде живее сега.
— Не е ли вероятно оттогава отново да си е сменил самоличността?
— Защо? Той няма представа, че го търсим. Ако се е установил някъде, както в Дрю Сити, защо ще се променя? Колкото повече го опознават, в толкова по-голяма безопасност се намира.
— Това предполага, че Демпси е твоят човек.
— Той трябва да е.
— Но да предположим, че грешиш, Кигън?
