Снощи бяха отпразнували тридесетия й рожден ден с вечеря в един италиански ресторант в Бронкс, после бяха отишли в „Кафе Руж“, където свиреше Глен Милър. Беше чудесна нощ.
Кигън стана, тихо отиде до кухнята и извади бутилка шампанско.
— Ки — повика го тя.
— Да?
— Татко пита дали искаш да прекараш Деня на благодарността с нас тази година.
— По дяволите, изобщо не знам къде ще бъда на Деня на благодарността — отвърна той като търсеше отварачка. — Наистина ли искаш да отидеш в Бостън за този ден?
— Няма да бъдат в Бостън, ще идат на острова.
— Какъв остров?
— В Джорджия.
— Искаш да кажеш там, дето висят богаташите? — отговори той и взе две чаши за шампанско от шкафа. — Искаш да прекараш Деня на благодарността като играеш крикет с тайфа сноби и капризни стари милионери?
— Ще му кажа какво си казал — пошегува се тя.
— Той знае за чувствата ми към тази тълпа. Кигън се върна в спалнята.
— Ние ходим там от години, но вече не е същото. Повечето от старата тайфа ги няма. Аз също не искам да отида, но обещах да попитам.
— Какви са чувствата му към нас? — попита Кигън като седна на ръба на леглото и извади тапата от бутилката.
— Никога няма да каже. Всъщност той те харесва доста, иначе не би ни поканил да идем с тях.
— Давай, кажи му какво съм казал — каза Кигън и се засмя. — Ще ядем тук. Аз ще приготвя вечерята.
— Окей — каза тя. — А аз ще сложа масата.
Той й подаде чаша шампанско, после бръкна в чекмеджето на нощното шкафче и извади малко пакетче, увито в сребърна хартия и завързано с черна панделка.
— Честит рожден ден.
— O, Ки, благодаря! — радостно извика тя. На картичката пишеше:
„На Ванеса, която възвърна вярата ми в късмета на ирландците. Нека го сподели — с цялата ми любов…
Тя бавно го разопакова. Подаръкът беше малка елегантна брошка с формата на ирландска детелина; четирите й листчета бяха от смарагди, очертани с диаманти, и с един грозд диаманти за дръжка.
— O, Господи, Ки, великолепна е.
— Жалко, че в момента няма на какво да си я сложиш — засмя се той и я повали на леглото. Телефонът звънна.
— Не му обръщай внимание — прошепна той.
Но телефонът продължи да звъни. Накрая Ванеса се пресегна, вдигна слушалката и я сложи на ухото му.
— Мистър Кигън?
— Да?
— Тук е Смит.
— Познах по гласа — каза Кигън.
— Слушаш ли радиото?
— Сега е полунощ, Смит. Не, не слушам радио.
— Може би е по-добре да слушаш — каза Смит. — Германците трупат войски около границата с Полша. Ако нахлуят в Полша, Англия и Франция ще обявят война веднага. Ако мислиш да намериш този Двадесет и седем, по-добре да побързаш. Не мисля, че ще можем повече да крием случая от ФБР…
— Прегледали сме почти всичките архивни документи — каза Кигън отчаяно. — Дай ми още няколко дни. Ако не стане, и без това не знам какво да правя.
И затвори.
— Кой е този Смит — попита тя.
— Момче за всичко — каза той.
— Какво?
— Просто се шегувам — каза той, но гласът му изобщо не беше весел. — Трябва да се върна във Вашингтон утре. Но този път няма да е за дълго.
— Не изглеждаш много щастлив — каза тя.
— Дадох обещание на един човек — каза Кигън. — Сега изглежда, че няма да мога да го спазя.
— Опита ли?
— Направих всичко, което можах.
— Тогава Господ ще ти прости — тихо каза тя.
— Не знаех, че по света има толкова много мошеници — изстена Драймън един ден.
Обикновено работеха само двамата. Кирбо помагаше, когато можеше: този методичен човек работеше бавно, но не пропускаше нищо. Вече не бяха толкова запалени. Кигън започна да се чуди дали проверката на архивите е изобщо добра идея. Но нямаха алтернатива. Шегуваха се, за да намалят убийствената скука, понякога се затрудняваха с някой случай и с часове се ровеха в помощните доклади.
— Какво ще кажеш за мъртъв свидетел? — каза Драймън една вечер, докато лениво прелистваше един от докладите.
— Имаме си достатъчно живи, Бепи — отговори Кигън.
— Господи, това момче наистина е имало лош късмет! Първо банката му е обрана от Дилинджър и сякаш това не било достатъчно лошо, ами умира и при катастрофа с колата същия ден.
— Уверявам те, че човекът, когото търсим, не си е счупил врата при пътна катастрофа. Ако търсиш истинска драма, има един доклад за банковия обир, който направил Флойд Хубавеца в Уисконсин.
— Този се е удавил.
— Моля?
— Не си е счупил врата, а се е удавил.
— Продължавай, капитане. Искам живи свидетели.
Драймън затвори папката и се зае със следващата. Часове по-късно, когато се приготвяха да си тръгват, той взе отново папката и започна да се рови в докладите, прикрепени към описа. Не знаеше защо, това просто беше импулс.
— Просто ми изглежда странно — каза си той.
— За какво си мърмориш? — попита Кигън.
— Изглежда ми малко странно. Онзи служител по заемите в банката, която била ограбена, тръгва с кола на вечеря с приятелката си и пада в реката.
— Лош късмет. Просто лош късмет — отговори Кигън и започна да слага настрани папките, с които бяха приключили. Драймън продължаваше да разлиства докладите.
— Убили са шефа на полицията — каза той.
— Кой?
— Бандата на Дилинджър. Убили шефа на полицията в това градче… Дрю Сити, Индиана.
