и взе едно дълго въже от куфара. Загърна се в черното си наметало и излезе на заледения балкон.
Бе разучил предната стена на вилата още през деня. Прожекционната зала бе на равнището на неговата стая, но два балкона по-настрани. При нормални обстоятелства би било съвсем просто да се изкачи на покрива и после да слезе в прожекционната зала, но сградата бе покрита със сняг и лед. Въпреки че вятърът бе стихнал, внезапни повеи събаряха сняг, което го затрудняваше да вижда покрива и правеше номера двойно по-опасен. И после, разбира се, имаше охрана, която непрекъснато патрулираше на земята. Но Ингерсол бе решен да отиде докрай.
Той залюля въжето и го хвърли нагоре, за да го закачи на корниза на покрива. Не успя и въжето падна обратно на балкона, като запрати на земята каскада строшен лед.
Ингерсол се прилепи към стената — един от охраната погледна нагоре. Но явно не можеше да види нищо, тъй като зрението му бе замъглено от блещукащите снежинки. След малко, когато той зави зад ъгъла на вилата, артистът опита пак. На третия опит въжето се закачи.
Ингерсол се изкатери по стената, забивайки шиповете на обувките си в леда. Щом стъпи на тесния корниз, откачи въжето, присви колене и отново го размаха — този път се опитваше да го закачи над балкона на прожекционната зала. Беше трудно да се прицели точно в тъмнината и падащия сняг. Всеки път, когато въжето пропускаше, се откъртваха парчета лед и шумно падаха в градината — на петнайсет метра под него.
Сърцето му туптеше от вълнение. Накрая въжето се закачи, той понечи да го дръпне, за да провери добре ли е, но в същия момент едно парче лед под крака му се строши и той усети, че се хлъзга надолу. Пресегна се, хвана се за покрива, почувства как ръката му се плъзга… и полетя.
За момент се почуди дали въжето няма да се откачи, после почувства рязкото му опъване и усети как лети по дъга във въздуха към прожекционната зала. Люшна се с всичка сила напред, забърса стената и увисна на два метра над балкона.
— Къде е der Schauspieler? — чу Гьоринг да пита в стаята. — Закъснява за собственото си представление, ха-ха!
— Нали ги знаеш тези артисти — отговори му женски глас. Ева Браун.
Ингерсол се спусна по въжето до балкона и въздъхна с облекчение — едно прегърбено привидение в черно, долепено до стената.
Вътре в бледоосветената прожекционна зала Хитлер се бе настанил върху обичайния си стол с Гьоринг от едната страна и Ева от другата. Останалите гости бяха насядали около тях. Фирхаус бе разтревожен: Хитлер губеше търпение, когато се закъсняваше. Къде бе Ингерсол?
Изведнъж френските прозорци, които водеха към балкона, се отвориха и един противен призрак в черно нахлу в залата.
Всички ахнаха.
Ева изпищя.
Химлер посегна към пистолета си. Хитлер рязко се облегна в стола си с широко отворени очи.
— Майн фюрер, дами и господа — каза Ингерсол. — Позволете да ви представя Der Nacht Hund.
Свали маската и дълбоко се поклони.
Ингерсол седеше на кревата в стаята си.
Какъв ден бе преживял! Каква лична победа!
Прожекцията се бе превърнала в истински триумф. А и неговият малък номер, след като възмущението бе утихнало, бе развълнувал фюрера със своята смелост.
Актьорът излезе на балкона и запали цигара. Бе изтощен и му трябваше време, за да помисли и да планира бъдещето си. На един етаж под него господарите на Райха говореха по работа — нещо, за което и Хитлер, и Фирхаус бяха казали, че обикновено не се разрешава.
Някой отвори вратите на терасата отдолу и той чуваше гласовете и схващаше някоя случайна дума или фраза, въпреки че не се опитваше да подслушва. Бе опиянен от мисълта, че само на метри под него се решава съдбата на Германия.
— Аз казвам да го направиш — чу той шумния глас на Гьоринг. — И то бързо.
— … много рисковано — каза някой, може би Функ.
— Разбира се, че е рисковано — каза Химлер. — И така, какво…
Гласовете заглъхнаха, но все пак се чуваха отделни думи.
Гьобелс: — … трябва да убедим всички, че това е комунистически заговор.
Хитлер: — Това е твой проблем, Йозеф.
Гьоринг: — … тревожи, знам идеалната изкупителна жертва… един полуидиот, който живее…
Химлер: … пет дни и аз ще го убедя, че той е главата на комунистическата партия на целия континент…
Последва хоров смях.
Пак неразбрано мърморене, после се чу Гьоринг да завършва едно изречение:
— … да уредим пожара. „Пожар?“
Ингерсол пристъпи към перваза на балкона, за да чува по-добре.
— … един тунел от… — Гьоринг ли беше това? Минути по късно се чу гласът на Химлер:
— Може би плъх и бомба…
„Плъх и бомба?“ — зачуди се Ингерсол.
— Плъх и бомба? — Хитлер. Също бе учуден.
— Просто накарайте един плъх да гладува ден-два. Подготвяте пожара в отоплителните канали на сутерена, поставяте капан така, че да възпламени огъня, когато щракне, и пускате плъха в канала. Един гладен плъх може да подуши храна на километри. Когато си намери храната, няма грешка. Сградата е стара, ще лумне като коледно дърво.
„Каква сграда — чудеше се Ингерсол. — И защо?“
Някой излезе на терасата отдолу. Ингерсол загаси цигарата си в навяния до вратата сняг и влезе вътре.
Какво ставаше? И какво значеше казаното от Гьобелс, че трябвало да се хвърли вината върху комунистите?
Актьорът седна на писалището в ъгъла на стаята, опитвайки се да мисли за филма. Имаше някои дребни неща, които искаше да промени, но не можеше да се отърси от случилото се през деня и невероятното предложение на Хитлер. Решението му бе мигновено и безвъзвратно.
После изведнъж стана и открехна вратата на стаята си. Чу вратите на дневната на първия етаж да се отварят, чу приглушени гласове да пожелават лека нощ, после долетя вълна от смях. Остави вратата открехната и се върна на писалището.
Долу Хитлер се обърна към Фирхаус и прошепна:
— Е, какво мислиш, Вили? Ще приеме ли нашият актьор предизвикателството?
— Мисля, че няма място за съмнение — отговори Фирхаус уверено.
— Е, след тази вечер, мисля, че храбростта не може да му се оспори.
— Всъщност — отговори Фирхаус — след този номер аз бих казал, че той е човек, който обича да поема рискове. Може би, без да мисли за последиците.
— Как стигна до това заключение?
— Той подложи на риск живота си, като се изкачи по заледената стена, без да го е грижа каква ще бъде вашата реакция. Просто не го интересува.
— Хм! Да не би да намекваш, че може да очакваме някои скрити изненади? Може би има… как ги наричате… фатални недостатъци?
— В никакъв случай. Мисля, че е идеалният човек за тази работа.
Фирхаус малко забулваше истината. Той знаеше, че всички човешки същества таят скрити изненади. Фирхаус бе опитен психолог и заклет скептик, който импулсивно гледаше под повърхността. Знаеше, че в студената клетка на мозъка съществуват фикс идеи, натрапчивост, скрити импулси, тайни, дори въображаеми приятели и че границата между неврастенията и психозата е наистина много малка. И че неврастенията се подчинява на тези страсти, а психозата е тяхна жертва.
Засега той базираше преценката си за Ингерсол само върху докладите на разузнаването. Хората на
