шапката му. Карайте до гарата в Берген. Оставете ключовете на колата под седалката. Там ще ви чакат.
— Как ще разбера?
— Ще ви познаят. Нашият човек ще ви заговори и ще ви нарече хер Сван. За тялото ще се погрижим ние.
— Благодаря.
— Не е толкова голям проблем — каза Фирхаус. — Аз… съжалявам, че е трябвало да го направите. Имахме по-сложни планове.
— Беше неизбежно. Между другото спомняте ли си какво ми казахте за кученцата?
— За какви кученца?
— За немските овчарки.
— О, да, разбира се.
Ингерсол каза с малко гордост:
— Не мисля, че ще ми е необходимо куче, когато започна обучението.
9.
Феликс Райнхард притича под летния дъжд от уличната спирка до двуетажната сграда — последната колония на изкуството в Берлин, ако изобщо можеше да се нарече така. Повечето от артистите и писателите бяха напуснали Германия в зората на нацисткия метеж. Той се сгуши във вестибюла на ярко боядисаната сграда. Беше нисък, сериозен мъж, започнал вече да пълнее, черната му коса и мустаците бяха чорлави и неподстригани, хлътналите му очи надничаха иззад дебели очила, а костюмът му беше смачкан. Дъждът бе рукнал неочаквано и го бе заварил без чадър, така че той заизтръсква капките от сакото си.
Райнхард се изкачи по стъпалата на втория етаж. Звънецът на вратата звънна леко, когато той влезе в светлото, приятно ателие. В голямата стая, която се осветяваше от два огромни прозореца, бяха разхвърлени недовършени скулптури. Той затвори вратата и започна да си подсвирква „Синия Дунав“.
Оскар Пробст, който надничаше през малка дупка в стената, обърса ръце в престилката си, свали я и я просна върху старата печатарска преса, която се задвижваше с крак.
Библиотеката — всъщност тайна врата към малката печатарска работилница, изскърца и се завъртя и Пробст влезе в студиото.
— Подранил си, Феликс — каза той с усмивка. Беше жизнерадостен човек, по-млад от Райнхард, хубав и гладко избръснат, с късо подстригана светла коса. На лицето му се четеше някаква оптимистична наивност, която рязко контрастираше с мрачната навъсена физиономия на по-възрастния мъж.
— Имам да направя някои промени в уводната статия — каза Райнхард и извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб. — Не са много.
— Не е проблем — отговори Пробст. — Педалът пак се счупи. Може и да е за добро, но се страхувам, че старата песа ще сдаде багажа. Както и да е, ще се забавя само половин час.
Всеки две седмици Пробст печаташе нелегален четирилистен вестник, наречен „Берлинска съвест“ — един от последните органи на свободното слово, останал в града. Редактор бе Феликс Райнхард. Пробст също така изработваше паспорти за политически дисиденти, които бягаха от Германия. Всъщност Пробст бе може би най-добрият фалшификатор на паспорти в страната.
И „Съвестта“, и паспортните услуги бяха изключително опасни занимания. Публично Пробст си даваше вид на запален нацист — една преструвка, която му бе позволила да избегне Гестапо. Райнхард бе световно известен. Неговите статии се появяваха във вестниците в Лондон, Париж и Ню Йорк, а от време на време и в „Новата Република“.
Той бе избегнал гнева на Гестапо само защото бе добре известен на света, но положението му от ден на ден ставаше все по-несигурно.
Телефонът му се подслушваше и често го следяха. Гестапо търсеше някаква основателна причина, за да накара Райнхард да замлъкне завинаги.
И двамата мъже знаеха, че времето до трагедията им е преброено.
„Берлинска съвест“ бе начело в черния списък на Гестапо и на двамата им беше ясно, че ако ги хванат, ще ги убият.
— Още един брой — казваше Пробст всеки втори четвъртък. — После ще трябва да спрем, Феликс, вече са твърде близко.
Райнхард знаеше, че Пробст е прав. Всеки брой ги приближаваше към трагедията. И все пак всяка втора седмица донасяше нови открития, нови зверства и декрети, които двамата се чувстваха принудени да разкрият на хората, така че продължаваха опасното начинание. Понякога нощем Райнхард се събуждаше облян в пот, усещайки дъха на Гестапо във врата си.
— Е, педалът е лесен — каза Пробст. — Дай ми корекциите и ще ги направя. Иди да изпиеш една бира и ела след половин час.
— Да ти донеса ли нещо?
— Не, благодаря. Излез отзад, през безистена, там няма да се намокриш.
— Благодаря — каза Райнхард.
Когато си тръгваше, Феликс Райнхард не знаеше, че на най-добрия му приятел не му остава и минута живот. Всъщност, ако печатарската преса на Пробст не се беше развалила, Райнхард щеше да умре заедно с него.
Докато те си говореха, пред сградата спря една сива служебна кола и от нея изскочиха четирима щурмоваци. Предвождаше ги як сержант със сурово лице и мораво-червен нос. Те бързо се качиха до втория етаж, като вземаха по две стъпала наведнъж.
Райнхард тъкмо слизаше по задното стълбище.
— Оскар Пробст? — чу той един рязък глас.
— Какво искате? — отговори Пробст.
Райнхард се прокрадна назад по стъпалата и надникна през полуотворената врата. Видя как един от щурмоваците извъртя високата дъбова библиотека в дъното на студиото и я блъсна на пода, после отвори с ритник скритата врата зад нея и прекрачи в малката печатарска работилница. Огледа се, взе няколко откопирани листа от масата, бързо ги прочете и с гневен рев ги захвърли във въздуха. След това подпря с рамо масата с печатарския набор и я преобърна. Стотиците оловни букви се пръснаха навсякъде.
— Не, не — извика Пробст и се хвърли срещу него. Униформеният го сграбчи за ризата и изръмжа:
— Предател! — И го блъсна към стената. После преобърна и втората маса.
— Свиня такава! — извика Пробст.
Това бяха последните му думи. Сержантът влезе в студиото и закрачи към тях. Докато Пробст се надигаше, сержантът извади люгера си и го застреля. Куршумът проби гърдите на Пробст и го повали назад, но той не падна, а погледна сержанта със смес от учудване и ужас.
Убийството на Пробст сякаш отприщи яростта на другите трима щурмоваци. Те извадиха пистолетите си и също започнаха да стрелят. Още няколко куршума раздраха тялото на Пробст и го приковаха към бюрото. Той падна върху него с разперени ръце, краката му увиснаха. Пуловерът му бе надупчен като решето.
От дупките потече кръв.
Райнхард затисна устата си, за да не извика от ужас.
Не можеше да направи нищо за Пробст. Втурна се по стъпалата, ужасен, че щурмоваците-убийци ще го преследват. Вместо това ги чу да чупят всичко в печатарската работилница и в студиото.
После се чу глух удар и някой извика:
— Пожар!
„Боже Господи — помисли си Райнхард, — та те ще запалят цялата сграда!“
Измъкна се през задния вход и се смеси с тълпата, която бързаше по улиците в дъждовния следобед. Една жена посочи зад него към сградата и извика:
— Вижте! Пожар!
Райнхард не спря и не се обърна. Опитваше се да не тича, за да не го заподозрат, и го беше страх — страх, че те са точно зад него, страх, че ще го застрелят в гръб. След една пряка той се спря, за да погледне назад. От прозорците на втория етаж излитаха пламъци. Той се долепи до стената да се предпази
