10.
Кигън стоеше на входа на главния салон на посолството, като преценяваше гостите и слушаше оркестъра, който се опитваше да свири джаз в такт, наподобяващ повече Виктор Хърбърт, отколкото Чик Уеб.
Не си спомняше точно какъв бе поводът за партито. Всъщност повод винаги се намираше, но Уолингфорд бе привлякъл хубава тълпа. Присъстваха и задължителните подмазвачи, няколко скучни чуждестранни дипломати и както обикновено, няколко офицери от германските СС с елегантните си черни униформи. Имаше и някои нови интересни лица. Дребният германски артист с изпъкнали очи и глас на разярена пчела, Петер не знам кой си, който бе станал сензацията на вечерта с играта си на наивен шегаджия, стоеше сам в ъгъла, а до отсрещната стена английският драматург Джордж Бърнард Шоу бе събрал хипнотизирана група: дори германската актриса Елизабет Бергнер, звездата в пиесата му „Света Йоана“, го гледаше с възхищение.
Имаше много нови лица. И около половин дузина хубави жени. Уолингфорд имаше набито око за хубавите жени.
Една от тях бе нова световна филмова звезда. Стоеше в другия край на залата, но вниманието й бе веднага привлечено от високия мъж в смокинг, който влезе така, сякаш влизаше у дома си. Тя видя, че и другите го бяха забелязали: из залата се разнасяше шушукане.
— Кой е той? — попита тя своя кавалер, американския военен аташе Чарлз Голт.
В момента, в който Кигън влизаше някъде, веднага започваше да се шушука. Той привличаше слуховете така, както Дж.П.Морган привличаше парите. Мъжете обикновено го гледаха с презрение, а в очите на жените се четеше глад. Кралските особи го обичаха сляпо, а затворените общества в Англия, Франция, Германия и Италия се надпреварваха да му угодят. Той беше способен на всичко, държеше се леко резервирано и имаше саркастично остроумие, което плашеше мъжете, и арогантна полуусмивка, която заслепяваше жените. В неговия чар имаше и острота — всъщност известна грубост, която подсилваше клюките и загатваше за някаква опасност въпреки неговата привлекателност.
— Франсис Скот Кигън — отговори Голт.
— Значи това е Кигън — каза тя с мек, пресипнал глас, без да сваля очи от него.
— Лошата му слава, изглежда, винаги го изпреварва — отговори Голт.
Точно така беше. Тя бе чувала за този енергичен американски плейбой, за когото се предполагаше, че е по-богат от Мидас. Беше чувала, че е баща на две-три незаконородени деца сред богатите и аристокрацията. И че е герой на Америка от войната. Че е гангстер, за чиято глава е обявена парична награда. Че е активен член на Шин Фейн, ирландската революционна армия. Че веднъж обрал до шушка един корабен магнат на покер и после му върнал всичко — само с едно вдигане на раменете. Винаги добавяха това — само с едно вдигане на раменете.
— Дори съм чувал, че е руски аристократ, избягал точно преди революцията — прошепна Голт.
— Не е руски аристократ — отговори тя сухо.
Кигън влезе в салона и спря да поговори с Джок Дивейн, американския посланик, и жена му Сиси.
— Ще дойдете на градинското увеселение в неделя, нали, Франсис? — попита Сиси.
— Няма да го изпусна за нищо на света — каза той и й целуна ръка.
— Вече съм ви избрала за партньор в бадминтона.
— Дадено — каза той, наведе се над ухото й и прошепна заговорнически:
— Ще упражнявам левия си удар цяла седмица. Ще ги съсипем.
Продължи сред гостите, здрависа се с един нацистки офицер от СС, после размени любезности с жената на един американски индустриалец, като почти не сваляше очи от актрисата.
— Интересно — каза тя.
— Искате ли да ви запозная? — попита Голт.
— О, не, той сам ще дойде — каза тя убедено. Докато вървеше небрежно из салона, като спираше туктам да размени поздрави и да целуне някоя напарфюмирана ръка, Кигън усещаше, че един от гостите, дребен мъж с гърбица, изглежда, силно се интересува от него. Кигън не му обръщаше внимание, но непрекъснато усещаше присъствието му.
Маршрутът му през салона най-накрая го отведе при актрисата.
— Здравей, Голт, как вървят нещата в армията?
— Скучно, както винаги, Франсис. Познаваш ли Марлен Дитрих?
— Не — каза той, целуна й ръка и я погледна право в очите. — Но ви гледах в „Мароко“ и оттогава нямам самочувствие.
Тя се засмя.
— Като комплимент ли да го приема?
— Напълно — каза той.
— И с какво се занимавате, мистър Кигън?
— Франсис.
— Франсис.
— С всичко по-малко — каза той. — Предполагам, че ще го наречете разширена почивка. И малко бизнес от време на време.
— Колко хубаво — каза тя. — И кога не сте в почивка?
„Поразително красива — помисли си Кигън. — Пленителни очи и саркастичен глас, който същевременно и обещава, и забранява.“
Тя извади цигара и той я запали.
— Не знам — каза той с крива, почти арогантна усмивка и смени темата. — Снимате ли се в момента?
— Връщам се в Холивуд следващата седмица — каза тя. — Ще започна нов филм.
— И как се казва?
— „Дяволът е жена“.
Той се ухили дяволито.
— Колко уместно!
— Има нещо дяволско във вас, мистър Кигън — каза тя и го погледа право в очите.
— Чухте ли най-новото? — каза Голт, осъзнавайки, че всеки момент ще го игнорират напълно. — Тази сутрин Гьобелс наредил на всички американски телефонни централи да уволнят своите служители евреи. И в бъдеще ще могат да наемат само членове на нацистката партия. И посолството повече не може да сключва договори с евреите. Представяте ли си — германците да ни казват кого да наемем и с кого да правим бизнес.
— Това е тяхна държава — каза Кигън небрежно.
— Не, това е държавата на Хитлер — каза Дитрих. — Смешно е, че той никога не е бил избран за каквото и да е. Той загуби изборите от Хинденбург и Хинденбург го назначи за канцлер.
— Какво мислите за него? — попита Кигън.
Тя се поколеба и огледа салона, преди да отговори.
— Мисля, че е враг на всеки творец или интелектуалец.
— Никога няма да разбера защо германците не му се противопоставиха — каза Голт.
— Необходима е смелост, за да му се противопоставиш, Чарли — каза Кигън.
— Ние смазахме Германия. Версайският договор ги разори. Те вече нямат с какво да му се противопоставят.
— На чия страна си все пак? — попита Голт, очевидно обезпокоен от факта, че Кигън защитава германския народ.
— Тук не става въпрос на чия страна си. Това са факти.
— Те започнаха войната, ние я завършихме. Ти какво би направил, щеше само да ги удариш през ръцете ли? — сопнато отвърна Голт.
— Американците никога не са разбирали европейската политика — каза Кигън. — Нали знаеш какво говорят: когато избрахме Рузвелт, той прости на всичките си врагове, когато избрали Хитлер, той арестувал
