от дъжда и започна да наблюдава.
Минаха няколко минути. Двама от щурмоваците се появиха на задната врата и огледаха улицата. Една нацистка служебна кола с червено-черни знамена с пречупени кръстове, които се вееха над бронята, зави иззад ъгъла и спря до тях. В нея стоеше грозният сержант, който пръв стреля в Пробст, и сочеше в двете посоки на мократа от дъжда улица. След минута пристигна и пожарна кола.
Райнхард се притисна по-плътно към стената и загледа как огнеборците се мотаят с маркучите. Няколко щурмоваци се въртяха наоколо и ги увещаваха да не се престарават.
— Вече е прекалено късно — казваше един. — Сградата си е отишла. Защо ще хабите водата, а? Нека дъждът да я угаси.
И започнаха да се смеят.
Покривът на сградата бе пламнал и огънят пращеше в поройния дъжд.
Щурмоваците се смесиха с тълпата. Двама-трима носеха снимки и ги показваха на хората.
— Слушайте — извика един, като размахваше пред себе си една снимка. — Виждате ли този човек? Казва се Феликс Райнхард. Знаем, че го познавате. Той е много известен. Имаме заповед да го арестуваме за престъпления спрямо фюрера и отечеството. Ако някой го укрива и не ни го предаде, ще бъде разстрелян. Някой да го е виждал? Говорете!
Райнхард побърза да се махне. Най-близката трамвайна спирка беше през две преки. Там вече се бе събрала тълпа с чадъри. Той се насочи към нея, навел глава под проливния летен дъжд. Не можеше да се върне в къщата си, сигурно я наблюдаваха. Не можеше да рискува да вземе такси. Нуждаеше се от защитата на тълпата.
Още няколко души вървяха към спирката и той се присъедини към тях. Щом се подслони под навеса, извади вестник и се престори, че го чете. Опита се да успокои дишането си, но никога в живота си не се бе чувствал толкова уплашен.
Автобусът най-сетне се показа иззад ъгъла. Двама щурмоваци вече приближаваха към спирката. Дъждът започна да намалява. Щурмоваците спряха, огледаха улицата и тръгнаха право към него, като от време на време показваха снимката на измокрените пешеходци.
Потта се смесваше с дъжда, който капеше по лицето му. Автобусът спря и Райнхард се качи. След миг машината потегли с рев, а двамата щурмоваци стигнаха спирката и единият закрачи бързо покрай автобуса, като внимателно се взираше през стъклата. Райнхард се обърна с гръб, без да изпуска отражението му в огледалото. Усещаше как сърцето му пулсира в слепоочията. Затвори очи и пое дълбоко въздух няколко пъти; издишваше бавно, за да се успокои.
„Благодаря ти, Господи, не ме видя.“
Пропътува с автобуса седем или осем спирки, докато пътниците се разредиха, после слезе и махна на едно такси.
— Закарай ме до американското посолство — каза Райнхард. — Аз… аз съм дърводелец. Искат да им свърша някаква работа.
— Добре плащат, а? — каза шофьорът усмихнат.
— О, да, много добре — отговори Райнхард. Опитваше се да изглежда спокоен.
Но когато наближиха посолството, видя две коли, паркирани през улицата срещу сводестата му врата. Двама мъже в черни дъждобрани, с черни шапки, нахлупени над очите, говореха с моряка, охраняващ вратата. Други четирима седяха в колите — вратите им бяха отворени. Гестапо.
— Спрете тука, до магазина — каза Райнхард. — Трябва да си купя цигари.
— Добре. Да ви изчакам ли?
— Не. Ей го къде е. Малко ходене ще ми се отрази добре.
Плати на шофьора, влезе в магазина и си купи пакет цигари, после излезе и сви зад ъгъла. Забърза към една телефонна будка по средата на пресечката и застана с гръб към улицата, докато съобщаваше на оператора частния номер на американския аташе. Отново беше започнал да се поти и дишаше учестено. Устата му беше пресъхнала. Измина цяла вечност, докато секретарката отговори.
— Службата на полковник Мередит.
— Свържете ме с полковника, моля — каза Райнхард, като оглеждаше улицата в двете посоки.
— За кого да предам?
„Дали се подслушват телефоните? — чудеше се той. — Мога ли да рискувам.“
— Моля ви, това е въпрос на живот или смърт. Мога ли да говоря с полковника?
— Кажете кой сте.
Той се поколеба за момент, после каза:
— Не. Просто ми дайте полковника, за Бога! Моля ви.
Последва пауза. За един ужасен момент той си помисли, че е прекъснала връзката. После чу щракване и един благословен човешки глас.
— Полковник Мередит слуша. Кой е, моля?
— Един стар приятел, полковник. Казахте ми, че ако някога ми потрябва помощ, мога да ви позвъня…
— Познах ви по гласа. Не казвайте нищо повече — прекъсна го полковникът. — Наблизо ли сте?
— Да.
Последва пауза.
— Две-три пресечки?
— Две пресечки на изток. Улична телефонна будка.
— Помните ли мястото, където ходихме за кренвирши?
Райнхард погледна през рамо. Американският магазин за храна „Бруклински деликатеси“ се намираше точно през улицата.
— Да — каза той и сам се учуди, че шепне.
— Идете там. Веднага. Ще изпратя някой до две минути.
— Благодаря. Моля ви, побързайте.
Райнхард живо пресече улицата и влезе в магазина. Собственикът говореше по телефона. За момент погледна Райнхард, каза нещо, затвори и му кимна към задната част на магазина.
Райнхард тръгна по пътеката. Отметна една завеса и влезе в малък, тесен офис със задна врата и бюро, задръстено с кореспонденция. На едната стена имаше пълни с консерви етажерки. Зачака като от време на време предпазливо надничаше през завесите. Виждаше телефонната будка през улицата. Минутите пълзяха бавно.
Пред будката спря един мерцедес и от него изскочиха четирима щурмоваци. Единият провери будката, другите трима огледаха улицата. Първият посочи магазина. Райнхард уплашено си пое дъх, обърна се и изскочи през задната врата.
Отвън вече го чакаха двама мъже в дъждобрани, с ръце дълбоко в джобовете; дъждът се стичаше по шапките им. Имаше и кола.
Отвори задната врата. Зад волана седеше трети. От ауспуха на колата излизаше пушек.
— Хер Райнхард? — каза някой от тримата. Райнхард примря от ужас.
— Всичко е наред, господине. — Мъжът до вратата го хвана за ръката. — Аз съм майор Трейс от посолството на САЩ. Качвайте се, бързо.
— Те са точно зад мен. Щурмоваците са по петите ми! — извика той и скочи на задната седалка. Двамата американци го последваха: единият отпред, а Трейс отзад при него. Колата потегли с рев, още преди вратите да се затворят.
— На пода, моля — каза Трейс строго. Райнхард падна на колене на пода, майорът хвърли върху него някакво одеяло и каза:
— Каквото и да се случи, не мърдайте.
Повръщаше му се от страх. Усети как колата удари спирачки на ъгъла и чу клаксона й да свири. Следващите няколко секунди му се сториха като часове. Колата пак потегли, после пак спря. Той чуваше приглушени гласове над главата си.
„Боже Господи, хванаха ме. Вече съм мъртъв.“
После колата потегли отново. Няколко секунди по-късно Трейс каза:
— Окей, сър, можете да дишате спокойно. Вече сте на американска земя.
