всичките си приятели. Разлика в гледните точки.
— Гледни точки! — възкликна Голт. — Неговата гледна точка са щурмоваците. Бият хората по улицата!
— Хайде, Чарли, нещата не са чак толкова по-различни при нас в Щатите. СА бият комунистите тук, ние наричаме ветераните комунисти и ги бием във Вашингтон. Гестапо конфискува имоти на евреите, нашите банки конфискуват жилищата на хората. СА бият евреите, ку-клукс-клан линчува негрите. Имаме безработица. По дяволите, ние просто имаме късмет. Ние си имаме Рузвелт, те си имат Хитлер. И повярвайте ми, има хора в родината ни, които мислят, че ФБР са също толкова опасни, колкото и Адолф.
— Не така високо! — изсъска Голт и се огледа, сякаш очакваше някой от държавния департамент да изскочи иззад саксиите с цветя.
— Значи вие не виждате заплаха за Америка? — попита Марлен Дитрих.
— Хитлеристите идват и си отиват — каза Кигън. — Щом германците си го искат, имат си го. Това не е наша работа.
— Не всички германци го искат — възрази тя. Погледът на Кигън за момент стана суров.
— Но всички си го имате — каза той. После усмивката му се върна.
— По дяволите, харесвам германците. Разбирам се с тях.
— Чух, че почти са те хванали при Бело Ууд — каза Голт.
— Е, там се споразумяхме. Аз им простих войната, те ми простиха мира.
— Удобно, нали? — каза Голт саркастично.
— Виж какво, Голт, тук си създадох доста добри приятели. Сигурен съм, че някои от тях са в нацистката партия. По дяволите, струва само шест марки на месец, за да членуваш. Не ги питам, това не ме засяга. Ако Хитлер им е по вкуса, това си е тяхна работа.
— Моля ви — каза Дитрих, — не може ли да сменим темата? До гуша ми дойде. Всеки, с когото се срещне човек напоследък, говори все за политика, политика, политика…
— Това е национално развлечение — каза Кигън. — Ние си имаме бейзбола, вие си имате щурмоваците. Тя се намръщи на сравнението.
— Какво ви доведе тук? — попита я Кигън в опит да смени темата.
— Не сте ли чули? Американското посолство е светското средище на Берлин този сезон. — Устните й се свиха в лека усмивка.
— Надявам се Уоли Уолингфорд да не ви чуе — каза Кигън. — Бездруго доста е навирил нос.
— Говорим за вълка… — Тя кимна към залата зад Кигън.
Уолас Уолингфорд, началникът на протокола на посолството и директор по социалната дейност бе слаб скован мъж в началото на трийсетте, със светла коса, започнала да окапва, и неспокойни воднисти очи. Придаваше си надменен вид — поза, която плашеше някои хора. Но тази вечер изглеждаше нервен и объркан. Малки капчици пот блестяха по челото му.
— Марлен, скъпа — каза той и й целуна ръка, — колко великодушно от ваша страна, че сте дошли.
— Много сте мил, Уоли — каза тя, — но имате склонност да преувеличавате нещата.
— Как си, Франсис? — попита той.
— Много добре, Уоли. Много великодушно от твоя страна, че питаш.
Уолингфорд го погледна за момент, после го хвана за лакътя.
— Марлен, може ли да ви го отнема за минута-две?
— Разбира се.
— Ще се върна след минутка — каза Кигън, докато Уолингфорд го отвеждаше, и щом се отдалечиха, добави: — Трябва да направиш нещо с този оркестър, Уоли.
— Какво например?
— Предлагам да го изгониш. Колко по-скоро, толкова по-добре.
— Просто продължавай да се усмихваш и слушай — каза Уолингфорд тихо. — Знаеш ли къде е офисът ми на втория етаж?
— Разбира се, че знам. И престани да говориш, без да си мърдаш устните. Приличаш на Едгар Берген.
Уолингфорд се усмихна насила и каза през зъби:
— Изчакай пет минути, после излез на терасата и мини през страничната врата. Ще те чакам там.
— По дяволите, Уоли, тъкмо говорех с най-красивата, най-прелестната, най…
— Не ми създавай трудности, много е сериозно — каза Уолингфорд със същата студена усмивка. — Точно след пет минути. — И се смеси с тълпата.
Кигън се огледа за Марлен, но Голт вече я бе завел на дансинга. Дребният с гърбицата не се виждаше никъде. Кигън излезе на терасата и запали цигара.
От една ниша в салона Фирхаус продължаваше да го наблюдава. Американецът си пушеше небрежно цигарата, после откъсна карамфил от цветята в края на терасата, нагласи го в бутониерата си, закрачи през градината и изчезна във влажната безлунна нощ.
Кигън заобиколи сградата, върна се при страничната врата и се качи по стълбите, като ги взе по две наведнъж. Уолингфорд го чакаше в горния коридор.
— По дяволите, Уоли, за какво е всичко това?
— Знаеш ли кой е Феликс Райнхард? — попита Уолингфорд нервно.
— Писателят? Разбира се. Той нарече Хитлер най-големия актьор на света и каза, че трябва да му се даде сцена вместо държава.
— Целият свят е една проклета сцена — каза Уолингфорд. — Райнхард е тук, в моя офис.
— Защо не слезе долу и не се присъедини към нас простосмъртните?
— Защото не може — каза Уолингфорд. Говореше тихо и раздразнено.
Кигън се разсмя.
— Каква е работата, да не е офейкал?
— Позна.
Влязоха в офиса на Уолингфорд — широка стая с наредени по стените книги, в която миришеше на кожа и тютюн за лула. Вътре имаше двама мъже. Кигън бегло познаваше единия — Херман Фьогел: висок, дългонос, тромав на вид американски емиграционен служител, който работеше в посолството. Американец от немски произход, второ поколение.
Другият бе Феликс Райнхард — набит мъж в началото на четирийсетте, с гъста черна коса, която падаше почти до раменете му, и хлътнали очи с тъмни кръгове около тях. Разрошен и нервен. Седеше на един диван, а на масичката пред него имаше полупразна купа с плодове.
— Мистър Райнхард, това е Франсис Кигън, американец. Може да му се доверим. Франсис, запознай се с Феликс Райнхард.
— За мен е удоволствие — каза Кигън. Райнхард просто кимна. Очевидно бе, че е дълбоко разстроен.
— Те убиха Пробст — изтърси той изведнъж. — Няма да повярвате. Просто влязоха четирима и изпразниха пистолетите си в него. — Той вдигна ръка с опънат показалец. — Ей така: бам… бам… бам… и още, и още, докато пистолетите им защракаха на празно. Бам… бам… после запалиха цялата сграда. Беше ужасно. Ужасно…
— Спокойно — каза Уолингфорд и му подаде чаша бренди. Журналистът отпи и, изглежда, се поуспокои.
— Кой е Пробст? — попита Кигън, смутен от цялата сцена.
— Един млад германски интелектуалец, художник — каза Райнхард. — Заедно издавахме „Берлинска съвест“. Освен това фалшифицираше паспорти за нас.
— Нас? — каза Кигън. — Кои нас? Райнхард го погледна за миг.
— Враговете на държавата. Комунистите, евреите — всички, които не са съгласни с нашия велик фюрер — каза той с горчивина.
— Убили са го, защото прави фалшиви паспорти? — каза Кигън с недоверие. — Кой? Кой го направи?
— Sturmbteilung — каза Райнхард.
— Май нещо не разбирам. — каза Кигън. — Ето, стоим си тук пред човек на емиграционната власт и си
