докато не разберем защо започна тази война, никога няма да сме сигурни, че тя няма да се повтори.
Сгъна листа и погледна Кигън, който стоеше безмълвен.
— Е, какво мислиш?
— Просто страхотно — каза Кигън тихо и пое дъх бавно и дълбоко. — Наистина ли ни наричат дяволските кучета?
— Наистина. Вие, момчета, наистина се бихте като дяволи там. А ти наистина ли мислиш, че е добре — написаното искам да кажа?
Кигън кимна категорично.
— Окей, окей. Благодаря. Как каза, че ти е името?
— Франсис Кигън.
Радмън написа един телефонен номер и го откъсна от края на листа.
— Виж сега, Франсис, това е моят номер. Когато се върнеш в Париж, ми позвъни. Ще вечеряме някъде заедно, може дори в офиса на „Хералд Трибюн“.
— Може ли да доведа и моя приятел? Той си загуби окото в битката.
— Окото?! По дяволите тези шваби. Разбира се, доведи го, ще го отпразнуваме. И благодаря ти за слушането, окей?
— Не, аз ти благодаря, че ми позволи да те слушам.
— Не се ли шегуваш — каза Кигън. — Краварник, а? Никаква табелка или нещо, което да отбелязва събитието?
— Нищо освен сол за лизане от животните.
— Аз съм оскърбен — каза Кигън. — Ти оскърбен ли си?
— Дълбоко съм наранен.
— И така, сега те карат да пишеш за политика, а? Радмън кимна и попита:
— Чу ли речта на Хитлер в Мюнхен?
— Той държи речи винаги, когато колата му закъса.
— Не като тази. Те се бяха покачили по стените, преди да свърши. Сигурно чак в Бруклин се е чувало как тълпата викаше „Хайл Хитлер“. Беше страшно. Все още настръхвам, като си помисля. Има нещо в него. Той е опасен, Франсис. Прочете ли моята статия за Мюнхен?
— Четох я — каза Кигън. — И?
— Малко е истерична.
— Истерична! Ти виждал ли си го? Чувал ли си го как говори?
— Разбира се. Това изречение за Хитлер, че е едно демонично превъплъщение на Господа, е чудно. Продължавай да пишеш такива неща и ще си изгубиш визата или ще свършиш с куршум в гърба.
— Сега кой е истеричен? Те няма да посмеят да се подиграват с „Хералд Трибюн“.
— Огледай се. Мислиш ли, че тези лудите дават пет пари за твоите акредитивни писма? На горкия Сид Луис му пръснаха мозъка в Рим само защото използвал неправилни прилагателни за Мусолини.
— Изобщо не е така — каза Радмън. — Сид беше хомосексуалист. Имал любовна разправия с някакъв фашист, с когото се запознали в някакъв бар, и той му счупил главата.
— Разчитам на теб да ме осведомяваш за всички мръсни истории. Трябва да започнеш да издаваш собствен месечен бюлетин за всички новини, които се цензурират за официалния печат.
— Не е смешно, Кигън. А ти какво правиш сега?
— Аз съм шампион по бадминтон на посолството. Аз и Сиси Дивейн.
— Господи, това наистина е впечатляващо — каза Радмън саркастично.
Кигън махна с ръка към препълнения клуб.
— Помни ми думата, приятел, това са хората, които трябва да те тревожат. Хитлер е само приказки.
— Говориш като изолационистите в родината. Трябва да прочетеш „Майн Кампф“, там всичко е написано.
— Чел съм „Майн Кампф“. Радмън го погледна учудено и каза:
— Е, давам му две години, най-много три. Той ще си върне Саар, следват Австрия, Полша и вероятно Чехословакия. Та той вече използва Версайския договор като тоалетна хартия.
— Радмън, дойдох тук да се забавлявам, а не да слушам лекции за възхода и падението на Германската империя.
— Окей — каза Радмън и рязко смени темата. — Окей! Каква е тази „Златна врата“, за която съм чувал?
— Секс шоу на горния етаж.
— Нещо хубаво ли е?
— Ако ти харесва да гледаш голи мъже и жени, намазани с масло, да се въргалят на лошо осветление.
— Харесва ми — каза Радмън с похотлива усмивка. — Ще се качим ли?
Кигън поклати глава.
— Дошъл съм за певицата.
— Тя пее ли намазана с масло? Кигън завъртя очи.
— Тя е наред. Чакай само да изкарат това стадо от сцената. — Той кимна към балерините — повечето бяха доста закръглени, — които вече топуркаха към кулисите.
— Ще бъда там, където има действие — каза Радмън и се запъти към горния етаж. — Утре ще вечеряме ли заедно?
Кигън кимна и му махна с ръка да тръгва, понеже светлините на сцената започнаха да намаляват, после угаснаха. Кигън едва различаваше мъничката жена, която излезе на тъмната сцена, като си носеше стол. Тя го сложи пред микрофона в ъгъла на сцената и седна. Пианистът започна да свири разни трели, докато загрее. После малкият прожектор бледо я освети.
Той тутакси бе запленен от външността й. Тя едва достигаше метър и петдесет, слаба, по-скоро деликатна. Лицето й бе тясно, почти изпито, острите й изпъкнали скули изглеждаха като гравирани върху него. Приличаше на призрак. Впечатлението се подсилваше от големите като чинийки очи, които блестяха на слабата светлина и изглеждаха почти като след плач. Семплата дълга черна рокля засилваше усещането за уязвимост. Трябваше да се напрегне, за да чуе името й, когато водещият я представи. Джени Гулд.
Тя постоя няколко минути, без да отвори уста, и Кигън се разтревожи, че нещо не е наред. После започна да пее.
В начало гласът й го стресна: нисък, гърлен, пламенен глас, който мъчеше всяка дума от песента, която бе избрала.
Тълпата не се вълнуваше особено от изпълнението. Говореше, смееше се, дрънкаше с чаши и създаваше един постоянен шум, който съпровождаше всяка нейна дума, и накрая Кигън се премести по- близо до сцената, за да чува по-добре. Бе направо хипнотизиран. Когато песента свърши, единствено Кигън зааплодира горещо.
Стори му се, че тя погледна към него, но не беше сигурен. После се почувства глупаво, че евентуалното й внимание го зарадва. Тя започна втората си песен и Кигън отново се потопи в магическото й излъчване.
