В тъмната зала Ванеса изведнъж реши да си тръгват. Бяха като в капан в дъното на салона, а певицата пееше втората си песен, но Ванеса си взе чантичката и стана. От бара се чуха леки подсвирквания, повечето заглушени от глъчката. Тя тръгна през салона, а роклята й се вееше на искрящи вълни. Дини скочи и припна след нея, но изведнъж Ванеса спря така внезапно, че тя се блъсна в нея.
— О, Господи! — възкликна Ванеса полугласно.
— Какво има? — попита Дини.
— Един човек, когото познавам — каза Ванеса и устата й се изви в лукава усмивка.
— От Бостън? — попита Дини с широко отворени очи.
— О, да, той наистина е от Бостън.
— О, не! — извика Дини и се обърна с гръб към бара.
— Не ставай глупава. Ако има човек в Бостън, който предпочитам да ме види, това е той. Хайде.
Тя я хвана за ръка и я повлече през тълпата, без да обръща внимание на погледите и коментарите. Застана на два-три метра зад Кигън и изчака песента да свърши.
— Кой от всичките е той? — прошепна Дини.
— Шт.
Втората песен бе една германска мелодия, която Кигън не знаеше. После тя изпя „Никой да не бди над мене“. Всяка сричка бе откровение, всяка дума — молба за обич, всяка нота — сърцераздирателна.
Последваха само леки аплодисменти. Кигън огледа салона — чудеше се дали всички тези хора не са луди. Или глухи? Не разбираха ли какво ставаше на сцената?
Представлението свърши. Той почти не усети, че тя бе изпяла още няколко песни. Гласът й го бе омаял и хипнотизирал. Не помнеше кога за последен път е бил толкова развълнуван.
Тя спокойно и тихо напусна сцената и най-после Кигън насочи вниманието си към салона, хвана погледа на Херман и енергично му махна да дойде.
— Тя е чудесна — каза той на изпотения менажер. Усети, че изглежда много развълнуван, но не му пукаше. — Тя е абсолютно…
— За съжаление ти си може би единственият, който мисли така — каза Херман. — После погледна през рамото на Кигън и видя двете американски момичета да идват към тях.
Докато вървяха покрай бара, Ванеса разбра, че малкият потен мъж във влажния смокинг говори за тях. Усети и че високият мъж с гръб към тях я разглежда в декоративното огледало зад бара. Ванеса поведе Дини направо към него, застана зад гърба му и го загледа. Накрая той се обърна.
Дъхът на Дини секна. Впечатлението й бе светкавично, той бе богат. Това винаги бе първото нещо, на което обръщаше внимание. Мъжът бе богат, облечен по последна мода, хубав и самоуверен. С шокиращо черната си коса, сиви очи и постоянната арогантна усмивка той олицетворяваше нейната представа за класическия плейбой на континента. „Определено е опасен“ — помисли си тя.
— Какво има? — попита той учтиво, но очевидно бе раздразнен. Явно искаше да изтича зад сцената и да говори с певицата.
— Не ме помните, така ли?
Всичко, което Кигън си спомняше, бе гласът на певицата и хлътналите й очи. „Любов за продан“…
Момичето посегна и го дръпна за ревера, прекъсвайки неговия блян, и когато той се наведе към нея, прошепна едно име на ухото му. Той се сепна, но бързо си възвърна самообладанието и изпитателно я погледна.
Бяха изминали три години, откакто някой го бе наричал така, а тази жена бе на деветнайсет, най-много на двайсет години. Той набързо я разгледа. Височка, може би метър и седемдесет, слаба и с голям бюст, с тюркоазени очи и черна коса. Лицето й бе ъгловато, с идеални черти. Пълните й устни бяха леко извити в краищата. Диамантената огърлица около слабия й дълъг врат бе единственото истинско нещо. Една добре поддържана и самоуверена снобка с пари, реши той, а акцентът я издаваше, че е от Бостън. Коя, по дяволите, бе тя и откъде знаеше това име?
И тогава тя повтори на глас:
— Франки Ки.
12.
— Господи — каза той накрая, — да не сте Вани Бромли!
— Ванеса Бромли. Никой не ме е наричал Вани след шестнайсетия ми рожден ден.
— Това се връзва. Никой не ме е наричал Франки също от години. Откъде сте чували това име все пак?
— От баща ми — каза тя. — Подслушвах веднъж след едно парти — той разправяше на майка ми всичко за вас. Разбрах, че това е един вид лична тайна, понеже я закле да мълчи.
— А вие?
— Не съм казвала на никого. Прекалено е интересно, за да го споделя.
— Как са старите Дейвид и Линда?
— Все така. Скучни, но мили.
— Какво си говорите вие? — прекъсна ги накрая Дини.
— О, това е Дини Брукстоун. Познавате ли се?
— Познавам баща ти, госпожице.
— Точно така — каза тя весело. — Но не и мен, нали?
— Приятно ми е — каза той и изостави темата. — Какво правите двете на това място?
— Дойдохме да видим шоуто. Това горе. Приятелите ни са абсолютни динозаври. Аз лично смятам, че ги е страх да се качат.
— Това едва ли е място за почтени бостънци — каза Кигън.
— Кой е казал нещо за почтеност? — Зелените очи на Ванеса изследваха лицето му. Нямаше съмнение какви са намеренията й.
„Господи — помисли си Кигън, — ето ме в най-порочния вертеп в Европа и дъщерята на президента на банката в Масачузетс ми дава съвсем ясни сигнали.“ Тя бе станала истинско маце. Голям проблем, но истинско маце. Двоумението му бързо приключи, защото кавалерите на двете девойки се върнаха.
— Какво става? — поиска да узнае единият и гласът му прозвуча с една октава по-ниско от нормалното. Ванеса се обърна към него, хвана Кигън под ръка и каза:
— Току-що срещнахме един стар приятел.
— О?
— Франсис, това са Доналд и Джералд. Доналд има руса коса, Джералд — кафява. По това можеш да ги различаваш.
— Спокойно — изръмжа Кигън под нос и протегна ръка.
— Аз съм Франк Кигън — каза той, — приятел на семейството.
Доналд, русият, стисна ръката му, после бръкна в джобовете си и неловко запристъпва от крак на крак. Джералд, който имаше телосложение на футболен играч, бе по-агресивен.
— Решихме да отидем в „Speisewagen“ да закусим — каза той, без да обръща внимание на протегнатата ръка. — Повечето от тайфата ще са там.
— До гуша ми е дошло от тайфата — отговори Ванеса. — Ние се качваме горе.
— Недей де! — проплака Доналд. — Баща ти ще ни разпъне на кръст, ако разбере че сме ви водили горе.
Ванеса погледна Кигън за поддръжка.
— Толкова ли е лошо там?
— Доста неприлично — каза той.
— Колко неприлично?
— Толкова, колкото си е.
— Виждаш ли — каза Доналд.
— Е, ние просто няма да кажем на никого.
— Не — каза Доналд твърдо. — Те ще разберат. Родителите винаги научават тези неща.
