— Доналд — каза Ванеса категорично, — изчезвай. — И му обърна гръб.
Доналд тръгна към нея, но точно в този момент трима нахални нацисти с кафяви ризи минаха покрай тях и единият се блъсна в гърба на Джералд. Младежът гневно се обърна и изръмжа:
— Внимавай, приятел!
Нацистът се наежи, погледна намръщено и каза:
— Was ist los, eh? — После направи крачка към Джералд и злобно изсъска: — Schweinehund!
Джералд, опрял гръб в бара, попита:
— Какво каза той?
— Мисля, че те нарече свиня — каза Дини, без да мисли.
— Момент… — почна Кигън, но Джералд вече бе настръхнал от обида.
— Е, кажи му, че прилича на клоун в тази бойскаутска униформа. Мога да ги бия с една ръка и тримата. Простаци такива. Ей сега ще излезем отвън и…
Ванеса вдигна ръка към очите си и изстена:
— О, Господи! Той си мисли, че е у дома в приятелско обкръжение.
Кигън махна на Херман на бара и бързо прошепна:
— Махни тези нацисти оттук, ако не искаш да си имаш главоболия. Почерпи ги по една бира или нещо друго.
Херман се усмихна с най-искрената си усмивка и подкара тримата германци към салона, без да спира да сипе любезности.
— Ще ви кажа нещо, момчета — заяви Кигън студено. — Тези тримата имат всичките шансове на своя страна. Ясно ли ви е положението?
— Ние сме американци — каза Доналд със самочувствие. — Няма да им позволим такова отношение.
— Тези хора имат сърце на невестулка — продължи Кигън, — душа на ряпа и нито капка мозък между ушите. Те работят на групи. Решиш ли да направиш нещо, една дузина ще ти скочат отгоре. Просто си излезте през вратата и вървете в „Speisewagen“. И забравете. Нищо не губите, защото това не е игра, в която може да спечелите.
— Ти си бил истински герой бе — каза Джералд.
— Слушай, момче — каза Кигън и гласът му стана рязък, — не обичам неравностойната игра. Не искам да прекарам остатъка от нощта, като бдя над тебе в болницата или да се обаждам на родителите ти и да им кажа, че са те размазали отвън на паважа. Това не е футболен уикенд в Харвард, тези хора са опасни.
— Моля ви — обади се Дини. — Страхувам се.
— Оо… — каза Джералд с отвращение.
— Отиваме на американската вечеря — каза Доналд, колкото се може по-самоуверено. — Вие двете идвате ли, или не?
— Не — каза Ванеса.
— Тогава приятна вечер.
— Ванеса… — започна Дини.
— Какво, Дини?
— Мисля, че е по-добре да идем.
— Не ставай глупава!
— Искам да отида с тях.
— Ами иди. Ключът е на рецепцията. Желая ти приятни забавления.
— Знаеш ли, наистина би трябвало да дойдеш. — Гласът й едва се чу в глъчката.
— Приятна вечер, Дини.
Дини и двете момчета напуснаха клуба, а Ванеса се обърна към Кигън.
— Е, сега няма как да се отървеш от мен.
— Ти наистина си доста упорита, госпожичке — каза Кигън.
— Не — твърдо отговори тя. — Просто знам какво искам… и обикновено го получавам. Ще ме заведеш ли в „Златната врата“?
Той помисли малко и вдигна рамене.
— Защо не. Но първо трябва да свърша една работа.
Когато отиде зад сцената, Джени Гулд тъкмо си бе тръгнала и той я настигна до вратата. Беше наметната с дъждобран и чакаше внезапният порой да спре.
— Госпожице Гулд — каза Кигън.
Тя рязко се обърна и го погледна с големите си очи.
— Да?
— Аз съм Франсис Кигън — каза той. — Исках да ви кажа какво голямо удоволствие ми достави вашето пеене.
— Благодаря — промърмори тя и погледна настрани.
— Чудех се… дали не можем да обядваме заедно утре — каза той.
Тя, изглежда, се уплаши от предложението му и очите й се стрелнаха към вратата, сякаш се надяваше дъждът изведнъж да спре.
— Не мисля — каза тя и се опита да се усмихне. — Извинете ме, но трябва да си тръгвам.
— Много силно вали — каза Кигън с усмивка. — Позволете поне да ви откарам до дома ви.
Тя го погледна отново, после поклати глава.
— Много мило от ваша страна… но трябва да ви откажа.
И изчезна по улицата сгушена в дъжда, както бе офейкала от сцената.
Когато се върна на бара, Ванеса внимателно разгледа лицето му и каза:
— Изглежда, и последната пречка отпадна. Ще се качим ли горе?
13.
Влязоха в една стая, в която миришеше на парфюм, телесно масло и восък. В центъра имаше кръгъл килим, над три метра в диаметър, и върху него два големи матрака, покрити с жълти атлазени чаршафи. По краищата имаше дузина високи запалени свещници. Зад тях в три реда бяха ложите, застлани с дебели възглавници, достатъчно големи, за да седнат четирима души.
Цената за едночасово представление бе сто долара на човек, платими в американска или британска валута — пари, достатъчни едно германско семейство да се изхрани цял месец.
Един висок мършав мъж във фрак, с хищно лице, вървеше между сепаретата и поздравяваше постоянните клиенти. Дългите му естетични пръсти галеха ръцете на жените, докато прекарваше устни по тях. Конрад Вайл бе собственикът на клуба и създател на представлението — една изява на порочната му фантазия. „Златната врата“ бе частен клуб, само с покани, и човекът, който раздаваше поканите, бе Вайл. Той също така можеше да измени правилата на входа, ако клиентът изглеждаше проспериращ или важен, и ако имаше свободни места, понеже представлението бе само едно на вечер.
Напитките осигуряваха трима мъже и три жени: телата им бяха намазани с течно масло и лъщяха на мрачната светлина от половин дузина сини прожектори.
Жените, въпреки че бяха по-пълни, отколкото ги предпочитаха американците, бяха млади, сладострастни и красиви. Мъжете бяха с телосложението на Чарлс Атлас и изглеждаха така, сякаш общият сбор от тестовете им за интелигентност бе нула. Всички бяха руси и носеха само по парче плат, увито около кръста. Жените бяха без сутиени.
Те приемаха поръчките и доставяха питиетата безизразно, като роботи. Това отношение бе предварително замислено, за да ги отдели от публиката, да осигури тяхната недостъпност и да увеличи еротичното напрежение преди представлението.
Това веднага се отрази на Ванеса. Бузите й почервеняха, дишането й се учести. Хипнотизирана от очакването на вечерта, тя бе идеалният наблюдател на перверзното творение на Вайл, което не убягна на вниманието му. В момента, в който влязоха, Вайл ги видя и я загледа. Тя седна и вирна брадичка, което подчерта дългата извивка на шията й. Да, тази жена остро усещаше привлекателността си, всъщност дори я
