— О, в това много го бива.
Кигън се опита да обърне нещата на шега.
— По дяволите, и в това не го биваше — засмя се той. — Толкова много лъжеше, че на всички им омръзна.
Тя също се засмя.
— Да! Прав си. На всички им омръзва.
— Все пак, какво му е толкова на Пуйката?
— О, Господи, вече не знам. Понякога се събуждам посред нощ и чудя за същото нещо. И после си мисля, че може би аз съм виновна, че може би не заслужавам нещо по-добро…
— Недей така.
— Не, аз…
— Спри! Не обвинявай само себе си. Има много като Торнтън на този свят. Те използват всичко, до което се докопат, и никога не се отплащат.
Тя го погледна. Очите й бяха насълзени.
— Има и още нещо. Понякога си мисля… бяхме три години заедно, и мисля, че би трябвало да има някои щастливи спомени, би трябвало да чувствам нещо към него. Но нищо не чувствам.
— Имам един приятел, Нейлс. Дори бяхме съдружници. Бяхме заедно и на фронта. Та той казва така: „Приятелю, идваме на този свят съвсем голи и си отиваме съвсем голи, и всичко в този промеждутък е чиста печалба“. Може би това е правилният възглед. Може би трябва да използваме по най-добрия начин това, което ни се предоставя.
— Но ти не го правиш.
Тя го гледаше с копнеж и болка и погледът й разруши бронята му.
— Ох, Ки, какво става с този свят? Какво става с всички нас?
Гневът му беше като навита на пружина змия, която сякаш изведнъж се освободи. Не, той не избухна, но юмруците му бяха стиснати и говореше с нисък глас, пълен с ярост:
— Това, което става, е, че живеем в свят, пълен с хора, които искат да мислим като тях, да постъпваме като тях и да вярваме в това, в което вярват те, и ако не се подчиним, те ни унищожават. И знаеш ли кое е смешното? Те винаги са малцинство. Ние не им обръщаме внимание, докато някоя сутрин не се събудим и не видим, че по щандовете за вестници няма „Таймс“ и нашите любими книги са изчезнали от библиотеките, и че те бият най-добрите ни приятели и ги влачат по затворите, понеже косата им не била руса или носовете им не отговаряли на техния стандарт. А после вече е прекалено късно.
— Наистина ли мислиш, че това може да се случи тук? Той кимна утвърдително.
— Имаше един момент, Вани, когато трябваше буквално да бягам, за да спася живота си. Искам да кажа, че буквално избягах. Не зная кое беше по-лошо, страхът или унижението, но мисля, че сега по-добре разбирам какво е свободата.
— Това ли се случи с нея в Германия?
— Това се случи с Германия. Тя просто попадна в чистката. Така че няма нужда да рониш сълзи за мен, запази ги за нея. Тя е затворена доживот в една помийна яма, управлявана от психопати.
— О, Боже…
Тя посегна и прекара пръсти по бузата му, после обви ръцете си около кръста му и го прегърна силно. След малко той също се пресегна и обви ръцете си около нея. Стояха на балкона и се притискаха един друг, като двама давещи се, опитващи се да спасят другия.
Обвързаха се в горещо приятелство, което трудно можеше да се нарече платонично. Но тя не му се натрапваше. Просто беше щастлива да бъде до него, да идва при него, да му готви, да слуша как двамата с Нед обсъждат новините. Когато излизаха на вечеря, отиваха на непознати места, обикновено късно през нощта, за да избегнат старите приятели. Само Мерилин споделяше тяхната тайна и понякога, когато мъжът й беше зает в болницата, прекарваше вечерта с тях. Кигън се разкъсваше между миналото и настоящето. Докато един глас от миналото не промени всичко.
Беше точно на Новата 1939 година, в три часа сутринта.
Кигън се връщаше от апартамента на Ванеса и тъкмо бръкна за ключовете си, когато един глас прошепна от сенките на входа:
— Мистър Кигън?
Кигън спря и примигна подозрително в мрака. Човекът се придвижи към светлината. Беше по-нисък от Кигън, но по-тежък, мускулест, с масивни рамене и гъста черна брада. Носеше черна моряшка шапка, нахлупена ниско над челото.
— Какво има? — попита Кигън.
Мъжът излезе на светло.
Беше Вернер Гебхарт, помощникът на Аврам Волфсон от Черната лилия.
36.
— Помниш ли ме? — прошепна той от мрака. — Срещали сме се в Берлин.
— Боже Господи, Гебхарт, разбира се, че те помня — възкликна Кигън. — Ела, ела.
Гебхарт пристъпи към него. Стиснаха си ръцете и Кигън го поведе по коридора към частния си асансьор. Гебхарт изглеждаше уплашен, очите му шареха неспокойно.
— Нещо не е наред ли? — попита Кигън.
— Да — отговори Гебхарт. — Аз съм нелегален.
— Е, тук не си — каза Кигън и му се усмихна окуражаващо.
— И слава Богу — каза Гебхарт облекчено.
Щом вратите на асансьора се затвориха, Гебхарт се отпусна. Кигън си го спомняше като строен младеж, подозрителен, дори заядлив. Сега Гебхарт беше заякнал и напълнял десетина килограма, лицето му беше набраздено от тежките изпитания. Очите му бяха измъчени, наполовина молещи, наполовина сърдити, очи, видели прекалено много страдания: загубата на много приятели и все неща от този род, които ограбват младежката невинност. Черната му брада вече беше започнала тук-таме да посивява. На колко години бе той, чудеше се Кигън. Двадесет и пет, в най-добрия случай. Като гледаше каква част от Гебхарт бяха погубили нацистите и Черната лилия за четири години, Кигън се чудеше какво е направило времето с Аврам Волфсон.
— Как е Аврам? — попита Кигън.
— Жив е.
— А добре ли е?
— Станал е прекалено твърд.
— А как е другият ти приятел?
— Йоахим Вебер? — отговори Гебхарт. — Нацистите го убиха.
Раменете на Кигън увиснаха. Боже Господи, лудостта нямаше край.
— Съжалявам, Вернер — каза той. Гебхарт просто кимна.
— Кога дойде тук? — попита Кигън.
— Към десет.
— Чакал си тук цели пет часа?
— Да.
— От колко време си в страната?
— От десет часа. Дойдох с един параход от Португалия.
— Добре! Можеш да останеш тук. Тук е напълно безопасно и хората ми знаят да мълчат.
Гебхарт вдигна ръка.
— Не се притеснявай, ирландецо, за това са се погрижили. Имам си място. При човек, който е работил с нас; от години. На Пето авеню. Разбрах, че имало парк през улицата.
— Централния парк. Чудно хубави квартири има там, Вернер.
— И аз съм чувал същото.
— Още ли не си бил там? Гебхарт поклати глава.
