— Един човек ще свърши това успешно?
Гебхарт кимна.
— Според Фиш ще му бъде помогнато, но основно това е работа за един човек. Другите членове от групата на Фирхаус го наричат Gespenstspion.
— Шпионина-призрак?
— Да. Siebenundzwanzig е самостоятелен агент и истинската му самоличност се знае само от Хитлер и Фирхаус. Нямаме никакво описание и никакво име. Само че е много, как го казвате, gefahrlich?
— Опасен? — Гебхарт кимна.
— И е експерт по Verkleidung…
— Маскировката… Вернер кимна енергично.
— И е опитен скиор. Пристигнал е тук късно през лятото на 1933 година. Но следващата пролет нещо се случило — бил замесен в някакъв вид разпит на ФБР и трябвало да избяга.
— Но той е тук сега? Бил е тук… Господи, почти пет години!
— Ако информацията е вярна.
— И този Двадесет и седем е имал проблем с правителството тук през 1934? Сигурен ли си, че е било ФБР?
— Да. Но не е било точно така. Повече като… бил видял нещо…
— Свидетел?
— Да, свидетел. Но понеже държавната полиция също била замесена, той не рискувал да бъде разпитан.
— Какво, по дяволите… — Кигън стана и възбудено започна да обикаля кухнята. Един супершпионин, тук, в Щатите, и да извърши такова нещо, че да накара Америка да остане неутрална в случай на война с Германия? Е, каквото и да станеше, времето наближаваше. Събитията в Европа ескалираха. Целият континент щеше да бъде във война преди следващата Нова година. Но каква можеше да бъде задачата на шпионина? И как можеше той да намери този човек? Той нямаше описание, никакво друго име освен Siebenundzwanzig, никакво местонахождение. И защо Аврам искаше да го преследва точно той?
— Аврам иска аз да се опитам да хвана този Двадесет и седем, така ли?
— Да.
— Но защо аз?
— За да го намериш първи, преди полицията. Така че да няма възможност да бъде съден и може би изпратен в затвора вместо… вместо…
— Аз не съм детектив, Вернер — отряза го Кигън, като пренебрегна последната му забележка. — Нямам опит в такива неща.
— Той казва, че ти можеш да го направиш, понеже си изстрадал всичко, което са направили с Джени, както и той.
— Има още много, много други, по-квалифицирани от мен, Вернер. Например ФБР. Те са обучени за такива неща.
— Но не са завладени от същата идея…
— Аврам е научил доста неща за мен през онези няколко дни.
— Пък и те сигурно няма да ти повярват. Освен това, ирландецо, ти не бива да им казваш, че аз съм ти донесъл съобщението, защото ще почнат да ме преследват.
— Е, с ФБР всъщност не сме големи приятели. Имаме си неприятности от много отдавна.
— Откогато си бил гангстер? — невинно попита Гебхарт.
— Да, Вернер, откогато бях гангстер — засмя се Кигън. — Ти каза, че той не иска шпионинът да бъде съден от съд?
Гебхарт кимна.
— Тогава… какво?
Гебхарт каза само една дума: тихо, шепнешком:
— Toten…
— Иска да убия шпионина? Гебхарт пак кимна.
— Аврам мисли, че единственият шанс на Германия е Америка, Англия и Франция да започнат война с Хитлер. Ако Англия и Франция обявят война на Германия, мислиш ли, че Америка ще се присъедини?
— Не знам — каза Кигън. — Сериозно се съмнявам.
— Защо? Те са ваши съюзници.
— Не знам дали ще можеш да разбереш това, Вернер, но мен не ме вълнува тежкото положение на сто хиляди души. Или дори петдесет души, в този случай. Това ме ужасява, но не ме трогва лично. Но когато става едно на едно, когато е някой, когото познавам, някой, когото обичам, когато е Джени, го разбирам и съм готов да се намеся. Мисля, че повечето американци са такива. Докато не им се случи вкъщи, докато хората, които те познават, не започнат да умират, ще се въздържат от война.
— Вярваш ли на разказа на Фиш? — попита Гебхарт.
— А ти вярваш ли?
— Казах ти, ирландецо, бях там — каза Вернер. — И ще ти кажа, че този човек не лъжеше, нито си измисляше, уверявам те. Това, което каза, го каза от чист ужас и болка.
— Ако ти и Аврам сте убедени, тогава и аз вярвам.
— Ще го преследваш ли?
— Да — каза Кигън без колебание и видя как на лицето на Гебхарт се изписва тъга.
— И ще го убиеш? — попита Гебхарт.
Труден въпрос. През всичките тези години Кигън беше разочарован, препълнен с гняв, понеже беше безсилен да помогне на Джени. Не можеше да направи нищо. Дължеше една услуга на Волфсон и сега той беше поискал да му се отплати, и той можеше да направи нещо. Мисълта за това го възбуждаше. Ако сигурността на страната беше застрашена, дори само това беше достатъчна причина, за да открие агента, познат като Двадесет и седем. Ако го правеше просто от потребност да си отмъсти, тогава пак всичко беше наред. И ако преследването на този опасен супершпионин дадеше нов смисъл на живота му, още по- добре.
— Да, ако е възможно, ще го убия.
— Отмъщението е мое дело — отговори Гебхарт. — Господ казва така.
— Трябва да си отмъстиш, за да ти олекне — рязко му отговори Кигън. — Нед Бирата казва така.
Гебхарт, изглежда, се смути.
— Не мога да се откажа от нещата, на които съм научен. Дори се притеснявам, че трябваше да ти предам съобщение, което може да причини насилие.
— Ще ти кажа нещо, Вернер. Често имах кошмари. Сънувах, че намирам Фирхаус на най-различни места в Ню Йорк. Връзвах го. Носех си една клетка, пълна с изгладнели плъхове. Слагах сирене върху него и после пусках гладните плъхове и ги наблюдавах как буквално го гризат до смърт. Известно време често сънувах този сън и се събуждах целият потен и без дъх. После започнах да го сънувам все по-рядко и по-рядко и накрая той изчезна, и започнах да сънувам Джени. Отначало хубави сънища, но после те също станаха горчиви. Нацистите я хващаха и после между нас имаше стъкло и аз не можех да го счупя. И това, което те правеха с нея, беше по-лошо от това, което правех с Фирхаус. Много скоро започна отново да ми се присънва сънят с плъховете. На приливи и отливи, разбираш ли? Пет години или едното, или другото. Щом започвах да ставам самодоволен, сънят с плъховете се връщаше. Предполагам, че това, което искам да кажа, е, че изпитвам смесени чувства. Никога не съм убивал някого освен във войната. Не съм принуден да убивам никого, дори и този Siebenundzwanzig, така че тук се намесват други фактори. Аз уважавам твоите религиозни убеждения, Вернер, но и ти трябва да се съобразиш с това как се чувствам.
Кигън стана и махна на Гебхарт да го последва.
— Ела, искам да ти покажа нещо.
Поведе го през апартамента и излязоха на балкона. Студеният въздух ги ободри. Кигън вдигна яката си и усети внезапно облекчение. Сега, най-накрая, той беше защитен от страха на незнанието. Сега тази страна на нещата беше изчистена. Но с облекчението дойде и голямото бреме на вината и с това нищо не можеше да се направи. Щеше да се научи да живее с нея.
Посочи към улицата долу.
