вярно е. Мистър К. казва истината.
— Чакай да ти обясня един хипотетичен случай.
— Хипо… какво?
— Просто ме изслушай. Търся един човек и знам много малко за него. Искам да си напрегнеш мозъка, та да разбера откъде да започна.
— Не е работа да търсиш нещо за нищо.
— Ще платя, колкото кажеш. Танжереца забарабани с пръсти по масата.
— Ти наистина се правиш на важен. Да ме извикаш извън моя район и аз да си мисля, че е нещо важно, а то вятър и мъгла.
— Ще ти платя пет хилядарки сега и още пет допълнително, ако намеря този човек.
— Става. Ще изпия чаша вино. Червено. Гърлото ми е пресъхнало.
— Разбира се. Дребосък, една бутилка от най-доброто червено за господина. И две чаши.
— Да, сър, веднага.
— Окей, значи искаш да надхитриш Еди Танжереца. Давай. Каква е играта?
— Можеш да погледнеш на това като… като на нещо патриотично.
— Аха. Добре. Веднага ли ще отдадем чест на знамето?
— Търся един човек. Не знам името му, не знам как изглежда и не знам къде е, освен че е някъде в Америка.
— Какво е това, някаква шега ли? Търсиш човек, не му знаеш името и дори не знаеш как изглежда. И какво прави този фантом?
— Засега нищо. Искам да го спра преди да направи нещо.
— И какво ще направи?
— Нямам представа.
— Глупости, ти си луд! Имаш бръмбари в главата, Франки Ки. Трябваше да се досетя.
— Аз съм напълно сериозен, Еди.
— Не съм казал, че не си. Исках да кажа, че си голям чудак.
Дребосъка дойде с две чаши и ги сложи на масата заедно с бутилка червено вино.
— Благодаря — каза Танжереца, наля си един пръст, погледна през виното към светлината, отпи и кимна утвърдително.
— Хубаво. Истинско испанско. — И напълни двете чаши.
— Просто ме остави да ти обясня, Еди. Изслушай ме. Ти все още мислиш, че съм луд, ти и твоите момчета. В такъв случай ще изядете по един бифтек за моя сметка и ще забравим за всичко това.
— Ти си много странно конте, знаеш ли? Някой да ти го е казвал?
— Почти всички. Танжереца се засмя.
— Е, значи го знаеш. Сега говори. — Той махна на хората си на вратата и им посочи едно сепаре. Те седнаха. — Нахрани ги, докато говорим. На крак са цял ден.
Кигън махна на Дребосъка и му посочи двамата бодигардове.
— Значи така — каза Кигън. — Нека предположим, че искаш да изчезнеш. И да започнеш някъде отново. Трябва ти самоличност, паспорт, такива неща. Как ще направиш това? Каква е процедурата?
— Някой може да те познае.
— Не. Идваш оттатък океана. Чужденец си.
— Хей, това да не е нещо свързано с шпиони? Не искам да имам нищо общо с федералната полиция.
— Еди, работата е, че той не се безпокои за лицето си. Това, което му трябва, е самоличност. Искам да кажа, можеш ли да купиш такова нещо?
Танжереца се облегна и опря ръба на чашата в долната си устна. Отпи и сложи чашата на масата.
— Виж, защо не идеш при момчетата от федералната полиция? Те имат опит, имат и хора.
— Опитах.
— И?
— Прекалено е неясно. Те нямат нито време, нито хора. И мислят, че съм луд. Просто не ги интересува. Казвай съгласен ли си?
— Защо просто не се откажеш?
— Не искам.
— Това нещо лично ли е?
— Много.
— Този човек… ще го убиеш ли, когато го намериш?
— Вероятно.
— Чувал съм, че дори не носиш оръжие.
— Знам как да го използвам. Танжереца огледа салона, после каза:
— Окей, кажи ми всичко, което знаеш за този тип.
— Но после веднага го забравяш, нали?
— Виж, аз имам страшно лоша памет.
Кигън въздъхна, запали цигара и издуха пушека към тавана.
— Този човек е страшно тренирай. Много умен тип. Дошъл е тук през тридесет и трета и е прекарал една година някъде. После през пролетта или рано през лятото на тридесет и четвърта се замесил в нещо с федералната полиция. Не е било нещо, което сам е направил, бил е нещо като невинен свидетел, нещо такова. Всъщност е трябвало да се махне, да изчезне и да започне отново. Така че сега си има нова самоличност и аз не знам къде, по дяволите, се намира. Това е всичко, което знам.
— Никакво описаните изобщо? Кигън поклати глава.
— Неприятно.
— Добре де, кажи какво мислиш.
Танжереца довърши виното си, наля си още и го погледна.
— Имаше един тип, Спийд Цикорела, бос на залаганията в Бронкс, само че прибирал каймака и момчетата го усетили, и страшно го подгонили. Нали знаеш — или вадиш трийсет хилядарки, или си свършен, и Спийд духва, и мистър К. ме вика. Сега, аз знам, че този Спийд е много хитро момче, но се е издънил да вземе нещо, което не му принадлежи. И трябва да премисля и да разбера как се кани да изчезне. Най-лесният начин да направиш това е да идеш в някой град, да не е голям град и да не е малък, нещо по средата, като например Трентън или Рочестър, и отиваш в гробищата и разглеждаш надгробните камъни, намираш къде е закопано някое бебе, само на около седмица, и да е умряло горе-долу по същото време, когато си роден. Нали разбираш, мъничкият Смит, роден във вторник, умрял в четвъртък, страшно ни липсва, такива неща. Причината да не избереш малък град е, че всички помнят за бебето Смит. Ако пък избереш голям град като Ню Йорк, ще се загубиш в бумаги. Така че във всички случаи избираш средно градче, намираш си целта, отиваш в съда и си изваждаш акт за раждане. И ставаш бебето Смит, само че сега си към тридесетгодишен.
— Ами смъртните актове?
— Те не ги сравняват. Раждаш се, документите ти са на едно място, умираш, те са на друго място. Не ги сравняват, понеже изисква много работа, освен това кого го интересува? Това, което казвам, е, че не е проблем да сравниш рождените актове със смъртните. Но не го правят.
— Ясно.
— Така, сега ти притежаваш нов документ за самоличност. Взимаш си шофьорска книжка. Вадиш паспорт. Намираш си работа. Ти си бебето Смит, сега на тридесет години. Можеш да го правиш отново и отново, и отново, човече. И по този начин изчезваш, ясно? Добре, да се върнем към моя случай. Значи аз трябва да намеря Спийд, който е на тридесет и седем и може да е навсякъде и да е всички, така че какво правя? Проверявам родословното му дърво и той е от някакво градче в Джърси, май беше Колинсуд, отатък Филаделфия. Пресмятам и си викам: по дяволите, все трябва да започна отнякъде. Най-големият удобен град наблизо е Кемдън. Проверявам гробищата. Записвам всяко момче, което би било на тридесет и пет или четиридесет. Набирам тридесет и две имена от всичките градски гробища. После издърпвам конците на някои хора, които познавам в Трентън, и проверявам разрешителните за шофиране. Търся сходно име с това от гробищата, някой вече към четиридесетте, който е подал молба за шофьорска книжка. После
