— Израснах там долу — каза Кигън с нескрита гордост. — На тази улица точно под теб. Учех наблизо, през четири пресечки. Много сурово място, Вернер. Там, ако някое момче ти направи нещо, трябва да му го върнеш два пъти по-лошо. Причината е проста: той повече няма да те закача, ще отиде да си търси някой друг. Ти можеш да го наричаш око за око или две очи за око, или както искаш, Вернер. Аз го наричам оцеляване. И ако искаш да оцелееш там, много бързо научаваш три неща. Никога да не издаваш приятеля си. Никога да не се отмяташ от думата си. И винаги да плащаш задълженията си. Предполагам, че тези неща са най-близко до моята религия. Така че сега ти казвам: аз ще намеря този Двадесет и седем. Не знам как, не знам дори откъде да започна, но ще го намеря и тогава… тогава ще реша.
Но в сърцето си Кигън знаеше, че ако открие Двадесет и седем, най-вероятно ще го убие. Не понеже представляваше заплаха за САЩ или понеже беше нацистки супер-шпионин. Щеше да го убие, понеже го дължеше на Аврам. И на Джени. И най-накрая, понеже го дължеше на себе си.
37.
Кигън дори се изненада колко бързо стигна от касиера до маникюриста и после до собственика, който беше и бръснар, и най-накрая до човека, когото търсеше. Пресипналият глас сякаш го върна в миналото.
— Та значи кой си ти?
— Франки Ки, мистър Костело. Помниш ли ме?
— Даа, помня те. Все още ли караш оня „Ролс“?
— Преминах на дванайсетцилиндров пакард.
— Аха, значи си Франки Ки.
— Все същият.
— Чух, че си бил в чужбина.
— Върнах се.
— Къде беше, в Германия?
Костело очевидно знаеше всичко. Всъщност никога не забравяше чутото, без значение колко е важно. Информацията се натрупваше в старата му памет и оставаше там.
— Точно така.
— И какво правиш тук?
— Просто мразя Хитлер.
Костело избухна в смях, после изскимтя:
— Господи, Тони, почти ми преряза гърлото… е, всъщност момчето ме разсмя… ти, Франки Ки, ти си виновен, че почти ми прерязаха гърлото.
— Съжалявам. Не знаех, че тъкмо те бръснат.
— Окей, значи си се върнал. Какъв ти е проблемът?
— Мистър К., моят проблем е, че търся един човек и нямам нищо, откъдето да започна.
— Този човек от нашите ли е?
— Не. Той е европеец. Няма нищо общо с бизнеса.
— Защо си дошъл при мен тогава? — В пресипналия му глас звучеше раздразнение.
— Понеже ми е необходимо едно име. Някой, който да си държи устата затворена и да ми даде някои съвети, като как да намеря някой, който не иска да бъде намерен.
— Това е нещо лично, прав ли съм?
— Много лично.
— Чувал съм, че никога не носиш пистолет.
— Вярно е.
— Не е моя работа, но този човек, когото търсиш да наемеш, трябва ли да направи още нещо? Искам да кажа, ако изкопае този мръсник, искаш ли да направи още нещо за теб?
— Искам да го изкопае, мистър К. Всичко, което искам, е да знам как да се заловя с тази работа.
— Трябва да е нещо наистина лично — каза Костело с кикот.
— Позна.
Последва пауза, дълга пауза. Чуваше се само стърженето на бръснача и звукът на пилата по ноктите на стареца. Х.В. Келтънборн тъкмо съобщаваше новините по радиото. Накрая Костело проговори отново:
— Това момче, което имам наум, може да ти струва доста дебела пачка.
— Цената няма значение.
— Господи на теб май наистина страшно ти трябва този човек. Имаш ли молив подръка?
— Имам.
— Еди Танжереца. Г. Реймърси 5–6608. Това е един магазин за захарни изделия в Източната част. Те ще приемат съобщението. Можеш да използваш името ми.
— Благодаря. Много съм ти задължен.
— Няма нищо, Франки Ки. Но ще запомня. Може би някой ден ще ти се обадя.
— Grazie. Addio.
— Addio.
В четири часа на прага се появи един мъж. Постоя за малко, неподвижен — неясна фигура, обкръжена с ореол от яркото слънце отвън. Беше нисък, почти квадратен, як дребен мъж, с ръце в джобовете на палтото. После влезе и тръгна покрай сепаретата. Отвори вратата на мъжката тоалетна, наведе се и погледна под вратите на кабинките. Направи същото и с женската и се върна отпред. След малко още един мъж, слаб и висок, облечен в черно, влезе, последван от двама други, които застанаха от двете страни на входа като на стража.
Кигън седеше в задната стаичка и четеше следобедния вестник. Проследи с небрежен интерес представлението при входа, после пак се зачете във вестника.
Високият мъж в черно тръгна предпазливо към него. Изглежда, правеше всичко предпазливо. Вървеше предпазливо, оглеждаше се предпазливо, сумтеше предпазливо. Беше докаран мъж с тънки мустаци и с костюм с жилетка под черното едноредно палто. Мина покрай бара, спря и погледна през вратата към Кигън.
— Франки Ки?
— Да.
— Окей.
Той влезе и седна срещу Кигън, разкърши рамене и го погледа мълчаливо десет или петнадесет секунди. После се усмихна.
— Аз съм Еди Танжереца. — Гласът му беше нисък и мек, почти монотонен.
— Благодаря, че дойде.
— Това твое заведение ли е?
— Едно от моите начинания.
— Едно от моите начинания, това ми харесва. Тези купешки приказки ме карат да умирам от смях. Казвай.
Той вдигна ръце и размърда пръсти.
— Трябва ми съвет — започна Кигън.
— От мен?
— Да.
— Какъв съвет?
— Търся един човек.
— Ха, ха, какво си мислиш, аз да не съм справочник? От нашите ли е?
— Не. Изобщо не е свързан с бизнеса.
— И защо трябва да го познавам?
— Не го познаваш. Ще ме изслушаш ли за минута, а? Говорих с мистър К., той ми каза, че ти си човекът, който ми трябва. Каза ми, че можеш да намериш и Господ, ако цената е приемлива.
— Костело е казал това? — Танжереца се усмихна, очевидно поласкан, и седна по-удобно. — Е, да,
