започвам да се занимавам със самия Спийд. Той обича да действа като в големите градове. Обича мадамите. Обича залаганията и конете. И — голямо откритие! — има диабет. Трябва да му бият инжекции.
— Инсулин.
— Улучи. Пресмятам, че може би е преминал реката и си живее живота във Филаделфия. Така че правя същото нещо с шофьорските книжки в Пенсилвания и ще познаеш ли, имам късмет. Намирам трима души, три адреса, и единият от тях е фалшив. Така че разбирам, че Спийд вече се казва Джордж Бернхарт, диабетик, и живее някъде във Филаделфия. Проверявам болниците. Разправям, че този Бернхарт всъщност не ми е приятел, но дошъл вкъщи с един познат и си забравил лекарствата. И че може би са му необходими. В района на Филаделфия има дванадесет болници. На деветата улучвам. Да, имат пациент Джордж Бернхарт, на възраст тридесет и осем, диабетик, живее там и там във Филаделфия, Дебна мястото и ето ти го стария Спийди, носи се по улицата с покупки от гастронома. Обаждам се по телефона. След десет дни всичко вече е минала работа и аз се връщам в Манхатън да пропилея спечеленото. Разбираш какво искам да кажа, нали?
— Разбирам какво искаш да кажеш. Понякога малките неща имат значение.
— Да, правилно. Някоя малка и странна информация е това, което ги проваля. Ако някога попаднеш по следите на този тип, разбери всичко, което можеш за него. Всичко. Е, аз имах и късмет.
— Ти сам си създаваш късмета.
— Има нещо вярно в това.
— А какво стана със Спийди?
— Не съм питал. Виж, това не е моя работа. Аз съм следотърсач, не си цапам ръцете. Никакво насилие, за това са искат мускули. Сега съм в бизнеса. Веднъж направих услуга на Лучано. Ако не беше той, сега щях да съм някъде по затворите. Или мъртъв.
— Каква услуга? — попита Кигън.
— Ами седя си веднъж в участъка и чакам да се появи моят човек с гаранцията. По това време бях на двайсетина години, крадец на дребно, това беше всичко. Както и да е, седя си там и един куп ченгета минават покрай мен и чувам един от тях да споменава името на едно заведение за хазартни игри, което щели да изненадат. А пък аз знам, че е на Лъки. Така че вдигам шум, че моят човек още не е дошъл, и човекът на бюрото ме пуска да позвъня още един телефон, и аз се обаждам на едно момче, което познава Лъки, и му казвам какво ще стане, така че бързо да съобщи където трябва. Когато ченгетата отиват там, всичко е тъмно. Няма жив човек. Следващото нещо, което знам, е, че обвиненията ми отпаднаха и мистър Лучано ми предложи работа. Аз имам дарбата да подушвам това, което хората не искат да бъде подушвано, и той ми даде свобода на действие. Досега още не съм имал пропуск.
— Мистър К. беше прав.
— Прав я! Знаеш ли, мисля да опитам един бифтек. Средно препечен, с малко картофи и бутилка кетчъп.
— Моите бифтеци са от първокачествено говеждо. Няма нужда да ги поливаш с кетчъп.
— Аз слагам кетчъп на всичко.
— Дребосък, един бифтек, средно препечен, и картофи. Донеси и бутилка кетчъп.
— Готово — отговори Дребосъка.
— И така, откъде да почна? — попита Кигън.
— Мен ако питаш, аз бих почнал с гафа. Виж, ти търсиш нещо, свързано с федералната полиция около средата на тридесет и четвърта, нали? Нещо, което се е случило и което интересува федералната.
— Като какво?
— По дяволите, не знам. Може би кражба на коли, с това се занимава федералната полиция. Отвличане. Контрабанда. Обир на банки. Може би някой, който върти жени от щат в щат…
— Той не би се замесил в нещо такова.
— Логично мислиш, Франки. Не и ако е в летаргия, както казваш, и чака нещо да се случи. Ще рече, неговата гледна точка е да се загуби като игла в купа сено. Така че това, което искам да кажа, е, че нещо се е случило, нещо, в което той може би не е замесен директно. Нещо, което го е накарало да избяга. Какво може да бъде това? Един човек да избяга, защото федералните искат да говорят с него? Може би е бил свидетел на нещо? Да е видял нещо, което те разследват?
— И не е искал да бъде подложен на проверка. Искам да кажа, че те са щели да разберат, че се прикрива.
— Сега вече загряваш. Провери колко случая са станали през тези три-четири месеца, случаи, в които да е замесена федералната полиция. Нещата се стесняват доста.
— Къде щеше да отидеш, ако беше този човек?
— Щях да се загубя някъде. Някъде из фермите, оттатък Чикаго. Просто да се стопя.
— Какво ще кажеш за Юга?
— Там хората са прекалено шумни.
— Дали той знае всичко това?
— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Както и да е, това е начинът да го направиш, приятел. Гониш логиката. Поставяш се на неговото място. Каква ще бъде следващата му стъпка? Разбираш какво искам да кажа, нали? Не мога да участвам в това, нали разбираш, с федералната полиция и така нататък.
— Разбира се.
— Въпреки това ти ми събуди любопитството. Надявам се да хванеш този тип.
— Наистина ще го хвана.
— Виж, за това ти вярвам, Франки Ки. Просто от любопитство — страшно много ли ти е необходим този човек?
— Искам да го размажа това копеле.
Танжереца се засмя ледено.
— Е, ако попаднеш в задънена улица, имаш ми номера, можеш да ми позвъниш.
— Благодаря, Еди.
— Нищо. Къде ми е бифтекът, по дяволите? Тепърва колите говедото ли, или що?
В три часа през нощта телефонът го разтърси от дълбокия сън. Кигън го напипа в тъмното и каза сънливо:
— Да.
— Аз съм, Еди.
— Колко е часът?
— Какво значение има! Слушай, мислех си за твоя проблем. Хрумнаха ми още няколко неща. Първо, ако идва отатък океана, трябва да си има паспорт оттам, откъдето идва. Тук може да се намери нещо. Второ, на него ще му е необходима самоличност бързо, така че няма дълго да обикаля гробищата.
— Разбирам ти мисълта — каза Кигън сънено.
— Значи вероятно се е насочил към Източния бряг, понеже там може бързо да свърши всичко — продължи Танжереца. — Ако трябва да гадая, бих казал, че е взел името някъде в северен Джърси или източна Пенсилвания, извън района на Манхатън, но близко до него. После е трябвало да се отдалечи от мястото, където си е намерил самоличност, така че моето предположение е да го търсиш някъде в Средния запад, поне като начало. Така че ти сега търсиш някой случай, станал през тези три-четири месеца някъде на запад. Разбираш какво искам да кажа, нали? Не е много, но е по-добре от нищо.
— Оценявам помощта ти, Еди — каза Кигън.
— Според мен си имаш добра причина да се откажеш от този случай. Но останах с впечатлението, че за теб това е много важно нещо.
— Да, много е важно.
— Значи не се отказвай. Ти можеш да намериш този човек. Но мисля, че ще ти е необходима помощта на федералните ченгета, за да откриеш какво е уплашило този бабаит през тридесет и четвърта. Ако е изчезнал, това трябва да го има някъде по бумагите.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
