— Помисли върху това. Кой е най-идеалният начин да изчезнеш? Така, че да престанат да те търсят?
Кигън лежеше в кревата и гледаше тъмния таван. След няколко секунди се сети.
— Мъртъв. По дяволите, той просто ще умре!
— Идеалният начин да се измъкнеш от ченгетата. Ако е съчинил смъртта си, всичко спира дотам. Той излиза чист, появява се като друг и започва отново. Дърпай всичките си конци, Франки Ки. Нищо не става лесно.
— Разбрах. Благодаря, Еди.
— Поддържай връзка с мен.
Кигън полежа в тъмното няколко минути. „Дърпай всичките си конци.“
Беше му останал само един конец за дърпане. Но хубав конец.
38.
Кигън сви от главния път точно преди да влезе в границите на град Принстън и кара четири мили до малкото селце Аламачи. Беше тъмно и ситният дъждец, който го тормозеше през целия път от Ню Йорк, се беше превърнал в мъгла. Може би дори щеше да пропусне железопътната гара, но четири коли бяха блокирали пътя пред нея.
Един висок мъж с изпито лице и шапка, нахлупена над очите, се появи от мъглата и светна с прожектора си в колата.
— Извинете, господине, просто проверка. Закъде пътувате?
— Казвам се Кигън. Идвам на посещение в личния влак.
— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност? Кигън му подаде паспорта си. Агентът го провери, светна в лицето на Кигън, после пак освети снимката в паспорта.
— Добре дошли, господине. Господин Лестър ще ви придружи, ако нямате нищо против.
— Ни най-малко.
Лестър беше хубав, приятен мъж, безукорно облечен и съвсем мокър. Той изтърси дъждовната вода от шапката си и каза:
— Съжалявам, но ще ви намокря седалката.
— Това е най-малкият ми проблем — каза Кигън.
— Карайте направо и после надясно, покрай гарата. Там може да пресечете линията.
След като пресякоха железопътната линия, Лестър му каза да завие остро наляво. В мъглата се мержелееше тромав парен локомотив. Пара се виеше на кълба покрай огромните колела и изпод вагоните; черният левиатан съскаше на празен ход, очаквайки потеглянето. Личният влак беше от седем вагона и беше тъмен, с изключение на тънки снопчета светлина, процеждащи се през дръпнатите пердета. Докато караха покрай влака, Кигън виждаше неясните очертания на пазачи. Когато стигнаха последния вагон, Лестър нареди:
— Спрете.
Кигън натисна спирачките. Една стройна жена с широкопола шапка излезе на площадката на последния вагон. Яката й бе вдигната. Един цивилен агент й помогна да слезе по металните стъпала, после забързаха през мъглата. Кигън видя малко по-нататък да светят автомобилни фарове. После чу как автомобилът подкара.
— Дайте сега до площадката — каза Лестър и като се поколеба малко, добави: — Можете да забравите това, което видяхте току-що.
Кигън спря колата до стъпалата на вагона.
— Една минута, моля — каза Лестър и изчезна в луксозния вагон. Кигън запали цигара и вдигна яката си. От периферията на меката му шапка се застичаха капки.
Кигън едва сега разбра защо личният влак на президента от Хайд Парк за Вашингтон се беше отклонил в това почти несъществуващо селище. През годините беше чувал журналистите да се шегуват за „приятелката“ на Рузвелт, но само помежду си; никой никога не беше намеквал за това в пресата. Но Бирата веднъж му довери, че се казвала Луси Ръдърфорд и живеела някъде в Ню Джърси, и че Рузвелт бил влюбен в нея още отпреди войната: една двадесет и пет годишна любовна връзка, на която пресата беше решила да не обръща внимание.
След минута-две Лестър се появи на вратата и му махна да влезе. Кигън го последва. Личният вагон беше оформен като кабинет, стените му бяха покрити с тъмна дървена ламперия, а подът — с дебели меки килими. Голямо дъбово бюро заемаше средната част на вагона. Зад него имаше барче, а от лявата му страна широк кожен диван с тензухени настолни лампи от двете страни. Пред бюрото стоеше старинен стол. Светлината беше мека, украсените с пискюли копринени пердета бяха дръпнати.
Президентът Рузвелт седеше зад бюрото в електрическия си инвалиден стол, облечен в ален халат и тъмносин копринен шал, с пенсне, кацнало на носа, с цигаре, стиснато между зъбите, и чаша уиски до лакътя. Когато Кигън влезе във вагона, на лицето му се разля топла широка усмивка.
— Франсис, каква огромна изненада след всичките тези години — каза президентът и протегна ръка.
— Радвам се да ви видя, господин президент — каза Кигън, докато се здрависваха.
— Сипи си нещо за пиене и седни тук пред мен — каза президентът и кимна към стола. — Виждам, че те е наваляло. Надявам се пътуването ти дотук да не е било много неприятно.
— Никак — каза Кигън, наля си уиски със сода и седна.
— Благодаря, че ми отделихте време.
— Трудно мога да изпусна възможността да кажа здравей на един стар приятел — каза Рузвелт. — Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за твоята помощ за партията, Франсис. Ти си наистина щедър и верен привърженик.
— За мен е удоволствие, господин президент — каза Кигън. — Апропо, ще направите ли прецедент да се кандидатирате за трети мандат?
— Все още не сме решили, приятелю — отговори Рузвелт. — Съветниците ми се колебаят.
— Както са тръгнали нещата, по-добре ще е да го направите — каза Кигън.
— Благодаря. Изглеждаш ми много решителен, Франсис. Надявам се, че при теб нещата вървят добре.
— Не се оплаквам.
— Чудесно, чудесно. Преди да си поговорим, ще те помоля нашата среща да остане в тайна — каза президентът. В очите му проблеснаха почти закачливи пламъчета.
— Всеки си има слабости, нали разбираш.
— Напълно съм съгласен, сър — отговори Кигън.
— И още нещо. Ти спомена националната сигурност. Би ли се отнесъл с разбиране, ако един мой съветник, Бил Донован, присъства на разговора ни?
Кигън беше чул, че Лудия Бил Донован от 69-и боен полк е създал нова агенция. Тя щеше да събира информация от разузнаването и да я анализира, като част от опита на Рузвелт да направи основен ремонт на цялата разузнавателна система, която в момента не беше нещо особено.
— Ще бъде чудесно, господин президент — отговори Кигън, но Рузвелт забеляза сянка на разочарование по лицето му, наведе се и го погледна изпитателно, после пъхна една цигара в цигарето от слонова кост и я запали.
— Франсис, знаеш ли колко шпиони сме имали, когато започна световната война? — попита той и още преди Кигън да отговори, вдигна два пръста. — Двама.
— Двама! — Кигън се изкикоти невярващо.
— Точно така, приятелю, колкото и смешно да звучи. Имали сме двама шпиони и двама служители, които са ги поддържали. Това е била цялата ни разузнавателна служба. И което прави нещата още по- лоши, разузнавателните източници, които създадохме по време на войната, само година след края й са изоставени. Бил си в Германия, Франсис, видял си с очите си какво става там. Ние отчаяно се нуждаем от първокласна разузнавателна централа. Бил Донован ще изпълнява тази задача.
— Господин президент, не сте длъжен да… Рузвелт махна с ръка и го прекъсна.
