— Това, което ти казвам, е публична тайна. Но ако националната сигурност има нещо общо с тази работа, ще ти бъда признателен, ако споделиш информацията си с него. Ако пък е съвсем лично нещо, той чака във вагона-клуб, така че няма да скучае, ако го оставим там.
— Мисля, че разузнаването може също да се намеси в това — каза Кигън.
— Добре. — Президентът посегна под бюрото и натисна един бутон.
След минута-две влезе един висок, добре сложен мъж към петдесетте. Кигън го позна от снимките. Той стоеше много изправено и беше облечен в син двуреден костюм, колосана бяла риза и яркочервена вратовръзка. Носеше си чашата с пиенето.
Президентът ги запозна:
— Уилям, това е моят приятел Франсис Кигън. Запознайте се с Бил Донован, Франсис.
Ръкостискането на Лудия Бил беше здраво, сините му очи гледаха право в очите на Кигън.
— Радвам се да се запознаем, Кигън — каза той малко грубо.
— За мен е чест, полковник — каза Кигън.
Безизразното лице на Донован не се промени. Дори да беше поласкан от думите на Кигън, той изобщо не го показа. Седна на кожения диван, кръстоса крака и отпи от пиенето си. Не сваляше очи от Кигън. Донован беше бивш областен прокурор в западната част на щат Ню Йорк и Кигън се чудеше какви ли мисли минават през главата му, докато присъства на срещата на президента с един бивш контрабандист — човек, когото той би дал под съд преди няколко години — и то, за да разискват националната сигурност. Кигън усети в Донован зараждащ се скептицизъм. Ако някой тук щеше да му повярва, това очевидно щеше да бъде само президентът.
— Поздравления за новата ви работа — каза Кигън. — От това, което чувам, е интересна.
— Всъщност е доста скучна — каза Донован.
— Скучна ли?
— Разбира се — каза Донован. — Дипломирани колежани седят в кабинетите, следят чуждите предавания, четат чуждата преса и пресяват дипломатическите доклади. Изравят информация и после експертите решават дали ни върши работа. Изобщо не е като във филмите.
— А какво ще кажете за посолствата? — настоя Кигън.
— Посолствата? — невинно повтори Донован.
— Хайде, полковник — каза Кигън. — Всички знаят, че дипломатическите служби са фронтове за шпионаж. Германското посолство в Париж е най-обикновен разузнавателен отряд за майор фон Майстер.
„Откъде, по дяволите, знае за това?“ — зачуди се Донован.
— Но — каза Кигън — след като конгресът мисли, че шпионирането не е джентълменска работа, всичко, което нашите посолства правят, е да дават приеми и да целуват задници.
Рузвелт се облегна в стола си и ликуващо изрева:
— Какво ще кажеш за този анализ, а, Уилям? Студеното изражение на Донован леко се смекчи, той дори се засмя:
— Не е лошо. Искаш ли работа, Кигън?
— Не, благодаря — каза Кигън с усмивка. — Опитах през седемнайсета година. Не изпълнявам заповеди много добре.
— Изпълнявал си ги достатъчно добре, за да заслужиш орден за храброст при Бело Ууд — каза Донован небрежно.
„Едно на нула за него“ — помисли си Кигън.
— Е, какво имаш за нас? — попита Рузвелт любезно.
— Вижте, господин президент, мисля, че знаете, че не съм смахнат. Казвам го, понеже това, което ще ви съобщя, може да прозвучи доста глупаво. Работата е, че ако не бях сигурен, че е вярно, нямаше да съм тук.
— Давай нататък — нетърпеливо каза президентът. Явно беше заинтригуван. Донован продължаваше да гледа безизразно.
— Един човек, когото считам за безукорен, ми предаде информация, че един германски агент се е укрил дълбоко в нашата страна — започна Кигън. — Той е тук вече от няколко години. Много опитен агент и задачата му е, ако успее, да неутрализира Съединените щати, в случай че Англия и Франция започнат война с Хитлер.
— Да ни неутрализира? — усъмни се Донован. — И как планира да го направи?
— Какъвто и да е планът им, този човек, чието кодово име е Siebenundzwanzig, Двадесет и седем, работи директно за Хитлер. Според моята информация той наистина може да ни спре да обявим война на Германия.
— Но ти нямаш представа каква е задачата му, така ли?
— Точно така.
— Това е смешно — презрително се усмихна Донован, изразявайки за първи път някакво чувство. — Какво би могъл да направи един човек, че да ни компрометира до такава степен?
— Не знам, полковник, но мога да ви кажа следното. Тази информация идва от един нацистки агент в Германия, който е проникнал в една нелегална организация. Бил е хванат и измъчван. Предал е имената на трима агенти. Информацията за другите двама е била точна и двамата са били убити.
— Каква нелегална организация? — попита Донован. Лицето му отново представляваше неразгадаема маска. „Не е човек, с когото да играеш покер“ — помисли си Кигън и настоя:
— Моят източник е безпогрешен.
— Откъде взе тази информация? — попита пак Донован.
— Не мога да кажа това.
— Мисля, че мога да ти обещая, че тази информация никога няма да излезе от тази стая — меко каза Рузвелт. — Не ни ли се доверяваш, Франсис?
— Разбира се, че да, господин президент. — Но съм дал обещание.
— Оценявам това — каза Рузвелт. — От друга страна, Донован също има право. Това ще ни помогне да оценим достоверността на твоята информация.
— Чували ли сте някога за организацията Черната лилия?
Очите на Донован се разшириха. Рузвелт го погледна с вдигнати вежди.
— Да — каза Донован.
— Това идва от ръководителя на Черната лилия.
— Ти познаваш ръководителя на Черната лилия? — недоверчиво попита Донован.
Кигън кимна. Донован гледаше скептично. Кигън реши, че е време да спечели един-два рунда в този мисловен боксов мач.
— Името му е Аврам Волфсон — каза Кигън и смаяната реакция на Донован подсказа на президента, че Кигън е спечелил първия нокдаун в този оспорван мач.
— Това покрива ли се с твоята информация, Бил? — попита президентът.
— Чувал съм това име — предпазливо каза Донован. Все още не се предаваше.
— Волфсон е безспорният ръководител на Черната лилия — решително каза Кигън. Той е неин ръководител, откакто е била образувана в университета в Берлин през трийсет и трета. Един от неговите главни помощници е Йоахим Вебер. Всъщност беше. Вебер е бил убит от нацистки агенти в Цюрих преди две години. Реакцията на Волфсон е прекалено радикална. Той отвръща на удара, като убива един агент в Цюрих и друг във Виена. Но третият, Siebenundzwanzig, е все още жив, понеже е тук, в Америка.
Рузвелт се намести в инвалидната си количка. Изпитваше почти перверзно удоволствие да наблюдава „сражението“ между двамата. Донован, сащисан от потока информация, изглеждаше потиснат.
— И как е открил този Волфсон, че в групата му има шпионин? — попита той все още скептично.
— Внедреният агент използвал името Исак Фиш. Истинският Фиш бил затворник в Дахау и бил екзекутиран заедно с петдесет други затворници за назидание на останалите след един неуспешен опит за бягство. Волфсон се добрал до списъка на убитите…
— Е, стига де… — започна Донован, но Кигън го прекъсна — подаде му изпомачкания списък на мъртвите заложници.
Донован неохотно взе листа, погледна подозрително Кигън и попита:
