— По дяволите, откъде си взел това?
— Съжалявам, полковник, не мога да кажа.
— И очакваш да ти повярваме, че си посветен в този вид информация?
— Мисля, че тя сама говори за себе си — каза Кигън. — Волфсон е… измъкнал… информация от Фиш относно тримата агенти.
— Почакай малко. — Донован поклати глава. — Със сигурност знам, че Черната лилия не прави такива неща.
— Вече прави, полковник. Тя вече не е движение за Freiheit. Тя е станала напълно активна нелегална организация. Тримата агенти били членове на едно поделение, наречено Die Sechs Fuchse, Шестте лисици, един малък разузнавателен отдел, управляван от един психолог, Вилхелм Фирхаус, и подчинен само на Хитлер.
— Господи! — избухна Донован. — Откъде си научил всичко това?
— Първото име в списъка е Дженифър Гулд — каза Кигън. — Тя беше моя годеница и половин сестра на Аврам.
Във вагона настъпи тишина.
— Знаеш ли за този отдел, Бил? — попита Рузвелт. Донован бавно кимна.
— И тя е била екзекутирана? — попита Рузвелт.
— Заровили са я жива — каза Кигън. — Заедно с още петдесет други затворници.
— Боже Господи! — възкликна Рузвелт. Последва мъчителна тишина.
— Колко скорошна е тази информация? — попита вече по-кротко Донован.
— Научих я преди осем дни.
Рузвелт отново се облегна и се замисли. Според Хувър в Америка имаше няколко нацистки агенти. ФБР беше разследвало връзките им с профашистката американска организация цяла година. Но Хувър никога не беше донасял такава специфична информация.
— Имаме ли нещо друго относно този човек? — попита Донован.
Кигън реши да шикалкави малко. Беше ги задвижил и двамата. Така че бавно поклати глава.
— И така, имаме един агент, внедрен с кодово име Двадесет и седем, който живее някъде в САЩ с план да ни изолира от войната? Това ли е?
— Да, сър, освен че ви уверявам отново: това не са празни приказки. Аз съм убеден, че Двадесет и седем съществува, и доколкото познавам Фирхаус, мисля, че какъвто и да е планът им, той има някакво основание. Защо да не опитаме?
— Няма откъде да започнем — каза Донован. — Нямаме източник на информация в Германия, за да проверим нещата. Нямаме описание, нито име… — Гласът му бавно заглъхна.
— От друга страна — каза Рузвелт, — можем ли да си позволим да го игнорираме? Струва ми се, че колкото повече се приближаваме до войната, толкова по-чести ще стават тези заплахи.
— Не съм предлагал да го игнорираме — въздъхна Донован. — Нека видим проблема по-отблизо. От юридическа гледна точка това е работа на ФБР.
— В никакъв случай — бързо каза Кигън.
— Моля? — Донован повдигна вежди.
— Полковник, аз не съм от любимците на мистър Хувър — каза Кигън. — Той има дълга памет. Вероятно ще се изсмее на информацията, после ще я забута някъде. Аз няма да мога да бъда конкретен, за да не застраша моя източник на информация. Не мога да направя това. Затова дойдох при вас, господин президент. Не знам към кого другиго да се обърна.
Рузвелт и Донован размениха бързи погледи. Кигън определено имаше право. По отношение на разузнаването Рузвелт имаше разногласия с Хувър — една силна и популярна фигура в Америка. Хувър беше измислил един седмичен списък, наречен „Десетимата най-търсени“, залепваше снимките на най-опасните криминални престъпници в Америка по пощите и буквално беше обявил война на обирачите на банки. За една година въоръжените с картечници отряди от негови съвипускници в колежа, водени от жестокия Мелвин Първис, чието кредо беше „първо стреляй, после задавай въпроси“, бяха убили Флойд Хубавеца, Мама Баркър и нейните „Момчета“, Кели Картечницата, Джон Дилинджър и Хомър ван Митър.
Но към 1935 година полицията за борба с гангстерите на Хувър вече нямаше достатъчно работа. И след като все още нямаше ефективна разузнавателна служба, Хувър насочи вниманието си към комунистическата заплаха: постави някои членове на партията под наблюдение, събираше информация за тях и пое отговорността за събиране на сведения в Западния свят.
Хувър беше обезпокоен от предложението Донован да създаде разузнавателна централа. Беше се съгласил мълчаливо, само дотолкова, доколкото Донован нямаше да се бърка в неговата територия, и Рузвелт трябваше да жонглира внимателно, още повече че Хувър и неговите агенти имаха много малък опит в събирането и анализирането на сведения. Компромисът бе Донован и неговата група да действат в Северна, Централна и Южна Америка, а останалият свят да е под юрисдикцията на Хувър.
Рузвелт разбираше опасността на компромиса: Хувър можеше да следва същия път, който Химлер беше следвал в Германия. След пожара на Райхстага списъкът на комунистите на Химлер беше използван за скалъпването на обвинение срещу комунистите за пожара, а после бяха преследвани и убити над хиляда членове на партията.
Списъците, събирани от Хувър, също можеха да бъдат използвани повече за политически цели, отколкото за националната сигурност. Жадният за власт директор на ФБР нямаше да понесе намеса в работата си.
Молбата на Кигън можеше да ускори политическата криза, което в момента Рузвелт не можеше да си позволи. И все пак президентът вярваше, че информацията на Кигън вероятно е точна. Бившият контрабандист го беше изправил пред една необикновена дилема.
— Имаш ли някакво предложение? — попита президентът Кигън.
— Да ме оставите аз да го намеря — каза Кигън категорично.
— Какво! — възкликна Донован.
— Една минута, Уилям, нека го чуем — каза Рузвелт.
— Необходими са ми акредитивни писма, които да ми дадат достъп до архивите на бюрото и да ме упълномощят да задавам въпроси.
— Без Хувър да знае за това? — каза Донован. — Тая няма да я бъде.
— Обещавам ви, че ще се придържам единствено към разследването.
— Какво изобщо знаеш за разследванията? — попита Донован.
— Логика. Всичко е логика. Това е всичко, което трябва да правим. Логика и интуиция. Може би ще имаме късмет. Може би ще попаднем на следите му. Може би ще се доберем до отпечатък от пръстите му, или нещо такова. Ще хвърля поглед на архивите. Това е просто следотърсачество, полковник Донован. Това не е разследване на убийство.
— Аз мисля, че Едгар не би се съгласил с теб, Кигън — каза Донован. — Дори да повярва на информацията, ще се ядоса страшно, ако открие, че някой външен му се меси.
— Необходим ми е достъп до архивата само за около четири месеца — всъщност от март до юни трийсет и четвърта година.
Донован изведнъж се наведе напред и сложи чашата си на пода. Очите му се присвиха.
— Ти криеш нещо от нас — рязко каза той.
— Всичко друго, което мога да ви кажа, ще бъде чисто предположение.
— Нека аз да преценя това — каза Донован.
— Какво има да губим? — наивно попита Кигън, без да си дава сметка за политическия оттенък на своя въпрос. — Ние знаем, че Хувър при всички случаи ще затрие информацията. Защо не ме оставите да опитам? Трябва ли той да знае?
— Хитрост ли, Франсис? — иронично попита Рузвелт.
— Предполагам, че може да го наречете и така, господин президент — усмихна се Кигън.
— Че как другояче да го наречем? — почти викна Донован.
Идеята обаче май се хареса на Рузвелт.
— Ти говориш за доста време и работа, Франсис — каза президентът.
— Нямам какво друго да правя. И ако злоупотребявам с вашата привилегия, винаги можете да
