— Първо дойдох тук. Такова беше желанието на Аврам — първо да видя теб.
— Господи, радвам се да те видя отново — каза Кигън. Не съм чувал нищо за Аврам през тези години. Мислех си… по дяволите, какво ли не си мислех…
— Опасно е дори да се изпращат писма. Но аз ти нося един подарък от него. И едно послание за теб. Каза да ти кажа, че това е услугата, която му дължиш.
— Той има дяволска памет — засмя се Кигън. — Последното нещо, което му казах, беше, че съм му задължен и че ще го черпя едно. Беше шега.
— Аврам не се шегува.
Кигън помисли малко, после кимна.
— Бях забравил.
Той избягваше големия въпрос, беше го страх да попита. Влязоха.
— Имам си готвачка — каза Кигън, — но ще дойде чак в седем часа. Можем да приготвим нещо. Какво ще кажеш за пържола и яйца?
— Не си прави труд.
— Съблечи си палтото и сядай. Изобщо не е трудно. Все мога да забъркам две-три яйца и да метна една пържола; на тигана.
Кигън отвори две бутилки немска бира „Пилзен“ и сложи едната пред Гебхарт. Гебхарт бръкна в чантата си, извади един плик, сложи го на масата и го плъзна към Кигън.
— От Аврам.
Кигън го взе. Беше тънък и превързан с връв. Подържа го за малко, сякаш да събере сили, после бръкна в едно чекмедже, извади ножици и преряза връвта.
— Кажи ми за Джени.
— Това… вероятно… е написано в писмото — отговори: Гебхарт колебливо.
Кигън го погледна, но Гебхарт отбягна погледа му — гледаше бирата си.
— Вернер?
Гебхарт бавно вдигна глава и го погледна в очите.
— Мъртва ли е тя, Вернер?
Въпросът сякаш увисна във въздуха. Най-накрая Гебхарт каза:
— Да. — И отново погледна настрани.
Кигън не каза нищо. Дълбоко в сърцето си той вече знаеше, че тя си е отишла. Не дойдоха сълзи, нито пък изпита болка от факта. Усети само ярост и гняв — а те го измъчваха вече почти пет години. Погледна надолу към масата и кимна много бавно. Лицето му почти не се промени. Той си спомни какво беше казал веднъж Бирата — за това да си го върнеш. Но как? Нямаше начин да си го върне. На кого да си го върне? Това беше част от разочарованието: нямаше с кого да се бори, да си премери силите.
— Съчувствам ти — прошепна Гебхарт.
Кигън сложи плика на масата и с глас малко по-висок от шепот, каза:
— Извини ме за минута.
Отиде до мивката, подложи ръце под крана и наплиска лицето си. После се върна, седна на масата и погледна плика.
— И аз ти съчувствам, Гебхарт.
— Защо, ирландецо?
— Защото ти също си влюбен в нея. То е очевидно — по начина, по който говориш за нея, по начина, по който изглеждаш, когато произнасяш името й, по загрижеността ти. По това, че явно не ме харесваш. Ти беше влюбен в нея, нали, Вернер?
Германецът не отговори цяла минута. Чертите на лицето му сякаш станаха по-твърди. После той вдигна рамене и за първи път се усмихна.
— Ирландецо, аз се влюбих в Джени още първия път, когато я видях — меко каза Гебхарт. — Аз бях на четиринадесет, а тя на седемнадесет. Семейството й се премести в съседната къща. Аврам и аз станахме първи приятели, но тя ме обичаше само като брат… беше само моя добра приятелка. Моя добра, добра приятелка. Но аз разбирам как би трябвало да се чувстваш ти, ирландецо. Да се надяваш толкова дълго време…
— Престанах да се надявам отдавна — каза Кигън. — Но продължавах да си фантазирам.
Той отиде до печката, счупи две яйца в тигана и хвърли до тях една пържола. Сложи хляб във фурната да направи препечени филийки. Когато всичко беше готово, той сложи яденето в една чиния и я постави пред гостенина.
— Кафе? Мляко? Нещо друго?
— Не, благодаря — каза Гебхарт. — Да ти призная, храната на парахода не беше… много привлекателна.
— Представям си — каза Кигън и седна срещу него. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи?
— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш, ирландецо?
— Да. Искам да знам всичко, което имаш да ми кажеш. Гебхарт лакомо започна да яде; и същевременно говореше монотонно, сякаш без никакви емоции:
— При опит за бягство от лагера шестима млади мъже използвали стоманени пръти, които направили в леярниците, за да направят късо съединение и да прехвърлят оградата. Трима от тях всъщност се измъкнали. Останалите били застреляни върху телените мрежи. Но после, в минираната зона… Един от тях стъпил върху мина и… и тя… му откъснала краката. — Гебхарт остави вилицата си и погледна към големия прозорец. Беше му трудно да говори за случката.
— Другите двама били зашеметени от експлозията — продължи той. — Германците ги застреляли с картечници, а човека без крака оставили на полето. Да му изтече кръвта. Оставили ги всичките — и онзи без краката, и двамата, които застреляли, и тримата на оградата, оставили ги, докато… докато телата им изгнили. После строили всички затворници. Айке, началникът на лагера, минал покрай редиците, посочвал всеки трети или четвърти и охраната ги повличала от строя. Били петдесет. Накарали ги да изкопаят един дълъг ров и да го напълнят със силен алкален разтвор. После хвърлили това, което било останало от шестимата, в ямата. И после… после тези мръсници наредили на петдесетимата заложници да влязат в дупката и… и…
— И какво, Вернер?
— И ги заровили живи с един булдозер. После посадили цветя над цялото поле, така че да не можем да намерим масовия гроб. Джени… била една от тях.
Двамата стояха мълчаливо много дълго. Лицето на Кигън почти не се промени. Само челюстите му се свиха — в непрекъснат спазъм. Лицето му приличаше на маска.
— Аз… аз… — почна Кигън с дрезгав шепот.
— Недей — бързо каза Гебхарт. — Не говори. Няма нищо за казване. Как може човек да изрази неизразимото? Пък и ти донесох такива ужасни новини точно в тази нощ…
— Кога се е случило? — попита Кигън.
— През септември. Щяхме да се опитаме да ти съобщим по-рано, но беше невъзможно да ти изпратим съобщение, а и твоя приятел Радмън го нямаше в Берлин.
— Радмън беше убит в Испания.
— Боже Господи — тъжно каза Гебхарт. — Кога?
— През юни.
— Наистина съжалявам, ирландецо. Да загубиш двама души, толкова близки.
— Данке.
— Вече знаехме, че аз ще дойда в Америка, така че Аврам реши да изчакаме, докато се измъкна и ти донеса новините.
— Защо си тук? Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
Гебхарт поклати глава.
— Мисля, че писмото ще ти обясни много неща. Трябва да знаеш, че Аврам се промени доста. Сякаш го води някой демон. Всичко, за което си мисли, е убийство.
— Той е обявил своя собствена война, Вернер.
— Аз не вярвам в отмъстителното насилие, ирландецо. Аз съм възпитаник на хасидизма. „Око за око“ е
