— Господи.
— Колкото и гадости да си чул за оная дупка, пак не можеш да си представиш истината.
Пелитиър пресуши чашата си и я вдигна празна към келнерката.
— Много свестни момчета си отидоха, Хач — промълви той.
— Да.
Поседяха известно време така, без да говорят, докато келнерката им донесе питиетата.
— Пак ли по работа си тук? — проговори Пепитиър, колкото да започне разговора.
Хатчър сви рамене.
Отбих се в едно заведение, „Лонгхорн“ му викат. А-ха, надолу, в Томбстоун — кимна Пепитиър.
— Какво мислиш ш това място?
— Пепитиър сви рамене.
Дават добри американски яденега там. Една групичка преселили се тук американци си разменят по някой и друг долар на карти.
— Познаваш ли някой от тях?
Пелитиър поклати отрицателно глава.
— Не съм бил там ог няколко месеца. В едно от ония заведения, „Иосемит Сам“, предлагат хубави ребра.
— Каква работа ти намериха? — попита Хатчър.
— Слоун ми намери някакво топ по местенце в Имиграционнага служба. Имам още шест месеца да си направя трийсетте години бачкане. Доизкарвам си стажа, та да си осигуря пенсията.
— Изглежда понякога и Слоун се сеща, че работи с хора.
— Изглежда. Тъпа и скапана работа, да правиш проверки на местните, дето искат да емигрират.
— И какво друго? — попита небрежно Хатчър.
Пелитиър се поколеба известно време, през което изпи почти половината от питието си и избърса устни с опакото на дланта си. После отправи поглед към Хатчър, изгледа го няколко секунди, обмисляйки въироса му, накрая се ухили.
— Хвърлям по едно око на планинските племена. Да знам кои са най-добри в производството на 999.
— И какво по-точно?
— Твоят приятел Толи Фонг развива голяма дейност. Това интересува ли те?
Хатчър кимна.
— Помниш ли Джоу Лънг?
— Постоянно ходеше на лов за глигани.
— Опита се да ме пречука в Хонконг преди няколко вечери. Повече няма да ходи на лов за глигани.
Пелитиър се усмихна.
— Добре си се отървал от него.
— Сигурен съм, че Фонг има намерение да удържи своята ч’у-тяо спрямо мен.
— Май че точно сега ще е прекалено зает за това. Триадите Чию Чао изкупиха по-голямата част от тазгодишната реколта.
— Какво количество?
Пелитиър сви рамене.
— От Агенцията но борба с наркотиците смятат, че Фонг разполага с два-три тона прах на склад.
— В Банкок?
Пелитиър кимна, доизпразни чашата си и си поръча следваща, след което продължи:
— Има проблеми с транспортирането му по море. Федералните очакват изпращането на голяма пратка по кораби. Голяма пратка.
— Кога?
— Всеки момент. Интересува пи те?
— Мисля, че не — отговори Хатчър. — Чувал ли си да се разправя нещо за някаква група, наречена Тай Хорс?
Пепитиър повдигна учудено вежди.
И ти си чувап за нея, а? Не пропускаш нищо, дявол да го вземе.
— Ти какво мислиш по въпроса?
— Приказки от улицата. Джери Кремър от Агенцията по наркотиците ми каза, че се разправяло, че някаква банда, наречена Тай Хорс, била очиствала наркокуриерите на Фонг. Само това, слухове.
Чувал ли си нещо за тях, някакви подробности? — попита Хатчър.
Пелитиър поклати отрицателно глава.
Били жестока банда, това съм чувал. Пречукали трима от куриерите на Фонг. Доколкото успях да разбера, преди няколко месеца купували бебета по улиците в Банкок, убивали ги и ги натъпквали с прах.
— Боже Господи!
— Издънили се на границата с Малайзия. Шофьорът успял да се измъкне.
— Че те са по-гадни от триадите Чию Чао.
— Може би. Но и Фонг не им отстъпва. Досега са измъкнали около стотина калъпа от Фонг. Капка в морето.
Хатчър направи набързо няколко сметки наум.
— Това количество Уайт Чайна прави четири милиона долара по цени, преди да излезе по улиците — каза Хатчър.
— Колко са двеста и двайсет фунта срещу три тона?
— Достатъчни са да развалят настроението на Фонг. Ще го е страх, че и други могат да опитат.
Тоя път Пелитиър се усмихна широко.
— Да му развалят настроението, а? Ами ти, дето си пречукал онова копеле, Хач? Че те ще изровят земята да те открият, улиците на Чикаго ще са райски кът в сравнение с това, което ти се пише тук.
— Аз просто съм тръгнал да търся един човек, а не да си търся белята.
— Променил си се — каза Пелитиър.
— С времето всички се променяме.
— Ако имаш нужда от помощ… — започна Пелитиър и не довърши изречението си.
— Благодаря ти — каза Хатчър. — Ако изпадна в затруднение, ти си тоя, на когото бих могъл да разчитам за помощ.
— Да — отвърна Пелитиър, без нотка на емоции в гласа си, — и аз гледам на теб по същия начин.
Когато Хатчър излезе от бара час по-късно, той не можа да забележи движещата се сянка зад тъмната витрина на затвореното магазинче на отсрещната страна на улицата. Един чифт блеснали в мрака очи го проследиха, докато той си нае едно такси и се качи в него. Когато таксито тръгна, един висок китаец излезе от сянката и влезе в спрялата наблизо кола. Колата проследи Хатчър по пътя му обратно до хотела.
ПОКАНАТА
На другата сутрин Хатчър научи от „Банкок Нейшън“, че освен всекидневните конни надбягвания на пистата Пан, боксовият турнир, в който щеше да участва Сай, беше единственото друго спортно събитие за деня.
Основната тема за деня на първа страница беше бомбеният атентат в западногерманското посолство в Париж. Бяха загинали седем човека, между които и финландският и шведският посланик и техните съпруги. Американският посланик бил пристигнал по-късно, след избухването на бомбата.
В допълнителен репортаж се цитираха френски официални източници, които разглеждаха като отговорен за атентата международен терорист, известен под името Хиената, чието тяло било открито в някаква хотелска стая. Според техните предположения Хиената е бил убит по-късно, при вътрешна разпра с един от неговите хора.
Хатчър хвърли вестника настрани и разгледа отново снимката на Уол Пот, опитвайки се да запомни очите му, овала на лицето му, ушите, конфигурацията на носа и устните му, насочвайки ги към своя ч’уанг
