детективче от Сан Франциско.
— Още едно основание да бъдеш много внимателен. Казах ти вече какво предлагам. Сближи се с него. Сприятели се. Разбери какво прави тук. Не можеш да се разхождаш наоколо и без много-много да му миспиш да избиваш когото ти падне, мистър Ърп. Каквото и да си приказваме, тук не ти е „Безстрашният керван“.
Ърп погледна към големия салон на бара. Хатчър и Профит продължаваха да си говорят. Този, който ги тревожеше, изглежда, не проявяваше интерес какво ставаше зад завесата.
— Искам освен това да ти припомня, че Портър беше убит тук.
— И какво?
— Такова. Ако все пак решиш да правиш някакви фойерверки, не ги прави в Банкок. Примами го някъде във вътрешността на страната.
— Страхотна идея — каза иронично Ърп. — Просто ще го поканя на пикник.
— Трябва да бъдеш по-изобретателен. Като те слуша, човек би казал, че изпадаш в паника. Ти все още имаш предимството, Уайът. Ние знаем за него повече, откопкото той знае за нас. Сега трябва да разбереш защо е тук.
— Не мисля, че можем да измъкнем от него това и с мъчения.
— Нали знаеш, дето разправят, че нещата се постигат по-лесно с добро.
— Тоя тип напредва много бързо. Свикнал е той да води играта.
— Ако той е свързан със Слоун и ти го убиеш, ще изпратят някой друг на негово място.
— Не и ако го направим както трябва.
Достопочтения се облегна назад в креслото си и се усмихна.
— Това съм в състояние да ти предложа, скъпи приятелю — каза той и махна с ръка. — Каквото и да решиш да направиш, направи го изпипано. Както и ти отбеляза, това е опасна игра, а той е много добър в нея.
— Не просто много добър. Той е експерт.
Докато Ърп произнасяше последните си думи, един набит мъж с къси панталонки за тенис и бяла блузка стана от масата за покер и се приближи до внушителния джентълмен в бяло. Той придърпа един стол и седна непосредствено срещу белокосия джентълмен, който пък остави настрана книгата си, отпи от чашата с вино, докато тъмнокосият мъж се наведе към него и му заговори шепнешком. По-възрастният мъж кимаше разбиращо, докато другият му обясняваше нещо и сочеше към масата за карти зад мънистената завеса.
Ърп се извъртя на стола си до бара, обръщайки се с лице към салона, извади от кобура „Питон“-а си и го остави небрежно върху бара. Хатчър проследи тоя ритуал с повече внимание, отколкото диктуваше обикновения интерес.
— Това е Еди Райкър, сладоледения салон, сети ли се? Говори сега с Достопочтения — продължи да бърбори Профит в ухото на Хатчър, кимайки с глава след това и към по-възрастния мъж. — Достопочтения е официалният банкер на Томбстоун. — Носът му започна да тече, той заподсмърча, после започна да се чеше под мишницата. — Определя каква ще е лихвата в зависимост от това, за какво е заемът — ако е за пари за ядене до следващата заплата, процентъг е малко по-нисък, отколкото, да речем, ако е за залагане на масата за покер ей там, в дупката в стената.
— А оня тип с оръдието, да не е местният шериф?
Профит се разхили.
— „Местният шериф“, хитро го каза. „Местният шериф“ е Уайът Ти Ърп, известен тук като Уай Ърп. Той е нещо като въоръжена охрана на касата с парите, в случай че на някой му мине през ума да я задигне. Та охраната са той и онова желязо, дето той му вика „Бънтлайн Спешъл“.
— Изглежда, тая работа му идва отръки.
— Тайландската полиция ни е оставила да се оправяме сами. Оставили са старият Уай Ти да урежда нещата без много шум.
— Това е страхотно оръжие — каза Хатчър и кимна с глава към пищова на бара. — По тая цев можеш да стигнеш пеша чак до Милуоки.
Профит отново се разхили. В малкия салон Достопочтения отвори една преносима метална каса и извади някакво листче, което по всяка вероятност беше квитанция за заем. Той написа нещо на нея и я побутна към Райкър, който я подписа и му я върна, след което Достопочтения отброи пет лилави и му ги плъзна по масата. Райкър му кимна и се върна на масата за карти.
— Райкър има лош ден — отбеляза Профит. Уилки мина покрай тях от другата страна на бара.
— Как сме? — попита той.
— Налей ми още една бира — поръча си Хатчър. — Нали няма да имат нищо против да обърна и аз някоя карта с тях, а?
Уипки го изгледа за момент, след което му обясни:
— Те са малко чешити по отношение на това, кой участва в играта. Но ако се навърташ тук по-често и те опознаят, те сами ще те поканят.
— Нещо като затворено общество — кимна Хатчър.
— Нещо такова. — Уилки отмина към другия край на бара и се заговори с някакъв клиент.
— Суийтс е поставил началото на Томбстоун — каза Профит и продължи с повече подробности: — Суийтс и Уайът. Суийтс е бил преподавател по английски в Тъскиджий Институт, дипломиран с отличие в университета в Атланта и какво направили с него? Мобилизирали го. Един учител, учител, човече, и го стоварили във Виетнам и учителят станал сержант Уилки. Та огледал се той какво става наоколо и повече не се завърнал у дома си. Отворил „Лонгхорн“, Еди Райкър пък започна с „Пайкс Пийк“…
Уилки хвърли рязък поглед към Профит, продължаваше да обслужва клиентите си с усмивка, но Хатчър усещаше, че слуша бръщолевенията на Профит за Томбстоун и „Лонгхорн“. В един момент той се обърна, отиде в другия край на бара и каза нещо на Коркскрю. Негърът стана, без да поглежда към него, и отиде в помещението зад завесата.
— …а Коркскрю и Потър отвориха „Йосемит Сам“. Уъндърбой отвори „Стейджкоуч“ — не спираше да говори Профит, забил поглед в тезгяха. — А Макс, той не можеше да стои някъде на закрито, без слънце, та заряза всичко и отиде на юг и си направи ферма. А Килани, бедният стар Кил…Тоя гаден Тайсунг…
Хатчър, унесен от тихия, монотонен монолог, изведнъж се сепна. Опита се да не издаде изненадата си от последното име, което чу от Профит. Тайсунг! Истинското име на Уол Пот.
Но преди да успее да продължи разказа си нататък, Профит беше прекъснат.
— Ей! — викна му Уилки от другия край на бара, при което Профит се сепна и вдигна поглед към него. Уилки се придвижи бързо зад тезгяха към тях. Карай по-кротко, момче — каза той с някаква строгост в гласа. — Остави подробностите за книгата.
Хатчър отмести поглед към Дупката в стената. Зад завесата от стъклените мъниста той успя смътно да различи силует на жена сред седмината картоиграчи на масата.
Играещата покер жена стана и напусна играта, за момент застана непосредствено зад завесата, докато преброяваше пълната шепа батове, след това влезе в големия салон. Беше хубава жена, едра, с широки рамене и съвсем тънък кръст. Русата й коса беше започнала вече да побелява на места, контрастирайки с впечатлението от чертите на лицето й, които определяха възрастта й някъде под четирийсетте. Носеше свободна бяла, памучена блузка, пола от тюркоазена тайландска коприна и сандали.
Хатчър си я спомняше от снимките, които беше виждал, като по-дребничка, отрупана с фотографската си екипировка и брезентовата чанта, метната през рамо. Сайгон, към края на войната. Мелинда Прюът беше спечелила наградата „Пулицър“ с фотоматериалите си, отразяващи разрушението, страха, омразата и болката. След края на войната тя беше напуснала доходната си работа в списание „Лайф“ и беше изчезнала нанякъде. „Моята камера няма какво повече да каже“, беше лебедовата й песен.
Тя идваше право към него. Напъха в движение пълната шепа батове в джоба на полата си и спря пред Джони Профит. Сложи ръка на рамото му и му прошепна тихо в ухото:
— Здравей. — Лицето на Джони се озари и той опря бузата си в ръката й, положена на рамото му.
— Как си? — понита я той.
— Съсипах ги всичките — каза тя нежно в ухото му.
— Време е за лекарството ти.
— Добре — каза той и говорът му започна да се влошава. — Запознай се с Хач. Той си е взел отпуск от
