избелели и олющени от слънцето и дъждовете, прозорците бяха заковани с дъски, а самата постройка беше хлътнала в средата, сякаш подът се беше огънал под бремето на годините. Изоставена стара руина, притисната от двете си страни от други две такива руини. Хатчър се опита да отвори вратите, но се оказа, че всичките са заковани. Просто изоставени постройки. Очевидно в тях не живееше никой. Адресът на Уол Пот се оказа фалшива следа.
Какво беше правил Уол Пот на местата, записани в бележника. Явно Портър беше следил тайландеца и беше правил записки за всички места, където е ходил Пот. Първите две места в списъка бяха ресторанти в Китайския квартал, но посещението им не даде никакви резултати. Хатчър предположи, че Уол Пот се е хранил там. Управителите и на двете заведения оглеждаха продължително снимката на Пот, после свиваха рамене. „Възможно е и да е идвал“, беше коментарът им.
— Сега накъде? — попита Сай, след като излязоха от втория ресторант.
— Знаеш ли някакво заведение с име „Стейджкоуч Дели“?
— Да — отвърна Сай. — Съвсем близо е.
— Отиваме там.
Двамата тръгнаха през шумния, задушен Патионг с гърмящите му високоговорители, извадени пред баровете, накичени и искрящи още от ранния следобед; после минаха покрай някакви заведения — „Америкън Стар“ и „Сан Франциско Бар“ — които рекламираха на огромни афиши голи до кръста гоу-гоу танцьорки, изпълняващи и „специални номера“ в програмата си.
След това изведнъж попаднаха на някаква уличка встрани от неоновия блясък сякаш от далечното минало. Това би могла да бъде уличка на кое и да е западноамериканско градче и дори сега, на дневна светлина, по нея витаеше някаква нереална атмосфера. Отразените от реката слънчеви лъчи проблясваха през мъглата на късния следобед, допълвайки въздействието на странната феерична тишина, създавайки впечатлението за призрачност.
— Спри тук — каза рязко Хатчър, като навлязоха малко в уличката. Излезе от колата и заоглежда странния, криволичещ път. Над обикновения пътен знак беше закована една дървена табела, на която беше написано „Клемънтайн Уей“.
— Това трябва да е районът „Томбстоун“, нали? — попита Хатчър.
— Страхотно го каза. Това беше от оня филм „Безстрашна престрелка“, нали? Гледах го в „Пелис“.
— „Престрелка край безстрашния керван“56 — поправи го Хатчър.
— Точно така. Бърт Рейнълдс.
— Ланкастър57.
— Хай — съгласи се Сай, оголвайки в усмивка изронените си зъби.
Хатчър продължи напред пеша, минавайки покрай заведението с коневръз отпред, на чиято витрина бяха изложени елегантни каубойски ботуши и висока каубойска шапка. Разгледа листа с менюто, залепен на вратата на „Йосемит“, което му напомни за родния край: говеждо задушено, люти чушки, свински ребра и свинско печено. „Стейджкоуч Дели“ беше на стотина метра по-надолу. Входът му беше с летящи врати като на бар, но менюто, което предлагаше, напомняше за обикновените ресторантчета в Нюйоркския Ийст Сайд. Още малко по-нататък се намираше мюзикхолът на Лантри. На рекламните снимки по витрините му имаше голи тайландски и китайски танцьорки, но и те, по своеобразен начин, бяха аранжирани в топ с каубойския стил, господстващ на уличката. Освен снимките там имаше и стари афиши с образите на естрадни конферансиета от първата половина на века. Лилиан Расъл, Худини, Лили Лантри и Еди Фой. На вратата пишеше, че отваря в шест часа вечерта.
Той повървя надолу по тротоара, после прекоси и се върна по отсрещния, минавайки все покрай чудати, старомодни заведения. Един сладоледен салон, наречен „Пайкс Пийк“, закусвалня, носеща името „Раундъп“, на чиито витрини се рекламираха американски понички. Един киносалон, „Пелис“, в който, според афишите отвън, два пъти дневно се прожектираха американски филми.
Тук се намираше и „Лонгхорн“, чийто плосък покрив беше сякаш притиснат от извисяващия се точно зад него огромен будистки храм със сферичен купол. Табелата с името на заведението беше изрисувана като огромен старовремски свитък, разпънат от единия до другия край на входа. Непосредствено до двете летящи вратички, беше изправена дървена фигура на индианец, от двете страни на входа имаше две пейки като тия на автобусните спирки, а малката дървена веранда пред входа беше издигната на четири подпори на около двайсетина фута над тротоара.
Явно някой беше положил доста труд, за да придаде автентичен вид на това малко, изолирано кътче в големия, чужд град.
На една от пейките пред витрините на бара седеше огромен негър с кутия японска бира в ръка. Той се беше облегнал на витрината със затворени очи и се припичаше мързеливо на късното следобедно слънце. От време на време отпиваше но една голяма глътка от бирената кутия.
Хатчър се върна обратно до „Стейджкоуч Дели“, изучавайки късата уличка. Навсякъде иззад затворените врати на заведенията из „Томбстоун“ се дочуваше тиха музика и приглушени звуци от човешки говор, но това нямаше нищо общо с гърменето на високоговорителите и виковете на търговците от сергиите по намиращия се само на сто-двеста метра оттук Патионг.
Портър беше отбелязал посещенията си тук със следните бележки: „«Стейджкоуч Дели», такси, 10 ч. сутр., 1 час“; на следващия ден: „«Стейджкоуч Дели», по обяд, 45 мин.“; и на по-следващия ден: „Кино «Пелис», 2:30 сл.обяд, 35 мин.“. Дали това означаваше, че Уол Пот е идвал по тия места, или ги е оглеждал от таксито? Възможно беше да е обядвал в „Стейджкоуч Дели“ за четирийсет и мет минути, но пък в кино „Пелис“ беше останал само трийсет и пет минути — едва ли можеше да изгледа филм за това време.
Тези две заведения образуваха равностранен триъгълник с „Лонгхорн“ като трети връх. Хатчър извади листа, който му беше дал Мангустата, и се вгледа отново в частично запазената бележка.
„… три, 4:15 ч. сл.обяд…“ беше единственото, което успя да разчете и този път.
Бележката можеше да се отнася за мюзикхола на Лантри: „Лантри, 4:15 сл.обяд“. Ставаше. Дали пък Уол Пот не беше наблюдавал „Лонгхорн“ четири дена последователно, идвайки тук всеки ден малко по-късно от предния? Той си спомни какво беше казал бившият войник от Виетнам на Дафни там, по реката: „Да мине към «Лонгхорн» в Томбстоун, много от американците, живеещи в Банкок, минават оттам.“
На Хатчър му мина през ума някакъв нелеп, смешен сценарий, който би могъл да обясни прочетените дотук записки. Може би Уол Пот е загубил дирите на Коуди. Уол Пот е търсел Коуди, а Портър е следял Уол Пот.
— Отивам да хвърля един поглед на „Лонгхорн“ — каза Хатчър на Сай.
Преди още Хатчър да успее да пресече улицата, от долната й страна някакъв мъж се запъти по тротоара към бара. Той беше облечен в жълтеникавокафяви шорти, яке без ръкави от същата материя в червеникав оттенък и гуменки на червени, бели и сини ленти. Една червена превръзка на челото му придържаше дългата руса коса встрани от очите му.
Мъжът водеше след себе си куче на дълга кожена каишка. То представляваше голямо, грозно животно с глуповат поглед и приличаше на кръстоска между санбернар и шпаньол, подправена малко с гени на хрътка. То имаше заспали жълти очи, голяма лигава муцуна и дълга космата опашка, която ако успееше да вдигне догоре, падаше веднага между краката му. Имаше лъскава тъмнокафява козина и едно голямо, бяло петно — сякаш някой му беше излял кутия боя. Това петно не беше никак симетрично — покриваше половината от главата на кучето и се спускаше надолу по предната част на гърдите му, където беше нашарено с малки кафяви петънца. Кучето не вървеше, то се влачеше увиснало на каишката и беше толкова отпуснато, че сигурно го мързеше и да си чеше бълхите.
Чернокожият на пейката си отвори едното око, видя кучето и започна да се хили беззвучно. Първо се затресоха едрите му, яки рамене, а след това смехът се пренесе надолу, към стегнатия му мускулест кръст. Както се мъчеше да си задържи устата затворена, изведнъж кикотът му избухна със силно изпръхтяване, съпроводено с гейзер бира.
— Боже милостиви, виж какъв огромен, мързелив, грозен, кривокрак, скапан пес се влачи там.
— Извинявай, да не би да говориш за моето куче Отис? — попита намръщено мъжът с червено-бяло- сините гуменки.
— Говоря за оня огромен, мързелив, грозен, кривокрак, скапан пес ей там. Да не би името му да е Отис?
