му беше за петдесет и пет.
Тайландецът добави още малко зъби в усмивката си и вдигна рамене.
— Петдесет и седем, ако е това, което те интересува — каза той с широка усмивка, пълна със счупени зъби и подаде портфейла на Хатчър да провери съдържанието му.
Хатчър го прегледа набързо.
— Добре — каза той и подаде на тайландеца петдесет и седем долара. — Кхопкуи. Сауат-дии.
— Сега, да те питам още нещо — каза Хатчър на момичето като излезе на палубата и й показа една двайсетдоларова банкнота. — Още двайсет американски, ако ми кажеш какво ти каза мъжът с ножа.
— Нищо не ми е казвал! — извика тя веднага.
Но тайландецът вече беше видял двайсетачката. Първо погледна банкнотата, после се загледа в реката за няколко секунди.
— Кажи му!
— Но те казаха…
— Кажи му!
Момичето беше направо обезумяло от ужас.
— Казаха, че ще ми нарежат лицето, докато заприличам на бабичка — прошепна тя без дъх, загледана в пода.
— Защо ще правят това?
— Ако кажа на полицията нещо за тях.
— И какво друго?
— Питаха ме дали знам някакъв адрес.
— Какъв адрес?
— Не можах да ги разбера. На коня от митовете.
— Тай Хорс? — попита Хатчър веднага. Момичето кимна.
Тайландецът се пресегна бавно и дръпна двайсетачката от пръстите на Хатчър. Седемдесет и седемте долара се присъедмниха към плячката от портфейла. След това тайландецът се пресегна към колана на гърба си и пзмъкна отгам палка от тиково дърво дълга един фут. Застана разкрачен на четири-пет фута ог Хатчър и започна да удря с палката по дланта на лявага си ръка.
— Да вземеш да ми дадеш и останалите си пари, пък и латния „Ролекс“, а? — каза тайландецът, все още с усмивка на уста.
Хатчър отстъпи един фут назад. Мускулите му се напрегнаха, очите му се присвиха.
— Нито саленг няма да видиш повече — прошепна с дрезгав глас той.
Усмивката остана на лицето на тайландеца, но в очите му се появи безумен блясък. Той поразкрачи още крака и отпусна палката встрани от тялото си.
— Ще те смачкам — каза заплашително сводникът. Едва успя да произнесе тия думи, когато Сай скочи на борда зад гърба му. Тайпандецът се извъртя и в движение нанесе удар в посока към Сай, но не успя да го достигне. Преди още да успее да замахне повторно, Сай му нанесе два тежки удара с крак, единия в гърдите, другия в основата на брадичката. Тайландецът политна назад към Хатчър, но успя да нанесе удар изпод рамо с палката в стомаха на Хатчър. Макар че палката се плъзна встрани по ребрата на Хатчър и не успя да го намушка сериозно, ударът го завари неподготвен и го извади от равновесие за момент, през което време тайландецът се изправи на крака и отново нападна Сай. Дребничкият мпадеж му нанесе три тежки удара от упор. Главата на якия сводник отскочи назад, но тия удари не успяха да го спрат. Той продължи да настъпва. Сграбчи Сай в меча прегръдка и го вдигна нагоре, отпепвайки кракага му от палубата. Тъкмо когато се канеше да го хвърли зад борда, Хатчър скочи напред и заби железни пръсти в рамото на тайпандеца. Заби ги надълбоко, напипа нерва, който търсеше, и го притисна към лопатката под рамото.
За момент тайландецът остана парализиран. Ръцете му се отпуснаха безпомощно, палката тупна на палубата, а Сай се изви и се освободи от хватката му. Веднага щом стъпи отново на палубата, той му нанесе една двойна комбинация ляв-десен, ляв-десен.
Тайпандецът запитна назад, сграбчил с лявата си ръка кървящия си нос и се строполи върху колибата. Стената на паянтовата колибка се срути и той тупна на папубата, затрупан с бамбукови рогозки, и остана за малко да лежи така, зашеметен. Хатчър се наведе над него, вдигна палката и я хвърпи в реката. Тайпандецът избърса кръвта от лицето си, все още недоумяващ какво е станало.
— Аз съм боксьор — каза Сай и махна на Хатчър да го последва, скачайки от борда на лодката.
Хатчър погледна надолу към пострадалия тайландец и се усмихна.
— Сауот-дии — каза му той и го поздрави с не особено цензурен жест.
Хатчър тръгна нагоре по наклонения бряг на канала подир движещия се с наперена походка Сай, разбутващ с ръце мотаещите се пред него амбулантни търговци и проститутки. Като стигнаха до колата, Сай отвори вратата, за да влезе Хатчър.
— Добре изглеждаше там, феуан — каза Хатчър и влезе в колата. Прехвърли набързо документите в портфейла и намери паспорта. Според записаните в него данни Уол Пот беше пет фута и шест инча висок, тежеше 154 фунта и живееше на „Райуонг Роуд“, което се намираше в Китайския квартал. Но Хатчър разполагаше с нещо по-добро дори от това точно описание. Той се загледа в паспортната снимка на Уол Пот, виетнамецът, чието истинско име беше Тайсунг, комендантът на затворническия лагер Хюи-куй.
ТИГЪРЪТ ЧОВЕКОЯДЕЦ
Щяха да го нарекат Олд Скар55. Той лежеше във високата трева на брега на езерото и наблюдаваше младия елен, нагазил в плитчината на петдесет фута от него. Следеше стадото от три часа. Изчакваше безшумно, когато животните спираха да попасат, и ги следваше от разстояние, когато тръгваха надолу по пресъхналото речно корито, напускайки дефилето към широката равнина и езерото с обрасъл бамбуков бряг.
В добрите си времена Олд Скар беше великолепен тигър, тежък над петстотин фунта, по-бърз от всеки друг мъжкар в радиус от сто мили, дързък и непобедим и толкова силен, че веднъж беше повалил седемстотин фунтов бивол и го беше влачил почти четвърт миля до мястото, където се намираха женската и малкото му, а след това беше вдигнал трупа му на двайсет фута над земята, за да го качи на дървото. Беше страхотен тигър.
Сега беше стар и скован от ревматизъм. Раните от стари битки го боляха мъчително, като пълзеше. Зъбите му бяха пожълтели, а един от големите кучешки зъби беше счупен. На главата си имаше един огромен, грозен белег, спускащ се от челото между двете очи чак до челюстта — следа от битка с един по- млад и по-силен мъжкар, който иначе би убил всеки друг тигър на неговата възраст. Но Олд Скар се беше оказал доста корав залък за младия самец и беше проявил характер и мъдрост, оттегляйки се от битката само с тази рана.
Олд Скар предпазливо запълзя напред към нищо неподозиращото еленче, инч по инч, поставяйки внимателно една пред друга огромните си лапи, за да не настъпи суха вейка. През всичките двайсет и две години от живота си той беше ловувал все така, дебнейки потайно, приближавайки неусетно и нападайки изневиделица — прийоми, на които се беше научил, наблюдавайки как ловува майка му. Сега действията му се направляваха единствено от инстинкта му. Освен него, нищо друго не му беше останало от годините на младостта.
Изведнъж еленът вдигна глава и започна да души въздуха. Нямаше вятър и не можеше да подуши миризмата на тигъра, но той вършеше това от предпазливост. Стадото се беше разпръснало наоколо, нагазило до колене във водата. Животните знаеха, че не е безопасно да навлизат по-навътре, защото езерото беше обитавано и от крокодили. Но всички те се уповаваха на опита и силата на техния водач — един огромен петстотинфунтов елен с разкошни рога.
Олд Скар беше приклекнал, напрегнат като пружина. Мощните някога крака бяха свити под корема му, готови за скок, ушите му бяха присвити и насочени напред, опашката — вдигната. Но беше вече загубил ловкостта си и една съчка изпука под него. Еленът се подплаши и побягна, подплашвайки и цялото стадо. С огромни скокове Олд Скар се понесе след младия елен, следвайки паническия му бяг ту в една, ту в друга посока, насочвайки се накрая навътре в езерото. Олд Скар реши да надхитри елена, влезе от вътрешната страна на дъгата, която той описваше, и се озова на достатъчно близка дистанция, за да го достигне със
