— Какво искаш да кажеш с това „да не би“? Името му си е Отис.
— Добре, значи тогава за него говоря.
— Направо ме шашкаш, братле. Нали ти казах, това е моето куче.
— Ако не го разправяш наляво-надясно, никой няма да разбере.
— Аз се гордея с това шибано куче бе, човек.
— Тогава значи си по-глупав и от него.
— Не искаш ли да си сдъвчеш вечерята довечера. Да не иск-аш да си събираш зъбите от земята и да си ги носиш вкъщи в джоба?
— А-ха, а ти да не искаш да ти издърпам езика надолу и да ти го вържа за оная работа?
— Господи Боже всемогъщи! Абе, ти си май голям късметлия, а? Да не би да си мислиш, че тоя ти е най-късметлийския ден в тъпия ти, скапан, шибан живот?
— Въобще не ми трябва късмет, за да те смеля още тук, на улицата, и да направя от теб едно голямо, грозно петно по асфалта.
— Надявам се, че си си казал последната молитва. Надявам се, че си целунал за сбогом оная пъпчива, дебела, смрадлива, дърта курва със сплескан нос, майка ти, защото сега ще станеш на ситно смляна кайма.
— Майната ти, не ми е ясно как си останал още жив, как някой още не е напъхал верижен трактор в тая гадна, шибана твоя уста, защото ми се струва много голяма, да знаеш.
— Ще ти ритам задника по целия път до двореца на крал Тут. Ще ти изритам задника извън нашия век.
— Добре де, що тогава не го направиш, голяма уста такава?
— Целуни за сбогом земята под краката си, копеле смотано.
— Ей сега, невзрачен, скапан лайньо.
— Що не спреш да приказваш и не станеш да се биеш?
— Добре бе, ами ти за какво ще се биеш бе, смотан въшльо, скапан разбойник и още квот си щещ. Скапан фойерверк. Скапана покана за прием при шибания президент.
— Слушай, тия са приятели — прошепна Сай на Хатчър. — Често водя американски туристи тук. Тия обикновено са много добри приятели.
— Добри приятели! — повтори изненадано Хатчър.
— Обикновено — да.
Белият мъж върза кучето за стълба пред „Лонгхорн“ и зае класическа боксьорска поза, вдигнал едната си ръка пред лицето си с опрени до носа пръсти, а другата размахваше към противника си подигравателно.
— Я се дръж сериозно, Потър — каза му негърът с усмивка. — Като те погна, ще те набия целия в тротоара, та ще остане да стърчи само тъпата ти кратуна отгоре.
— Добре бе, дай да те видя, Коркскрю, дай да те видя — продължи да го дразни мъжът, на когото викаха Потър, подскачайки наоколо.
Един огромен мъж с широки като на бизон рамене се показа на прага на „Лонгхорн“, сложил ръце на тънкия си като на балерина кръст. Той имаше снежнобяла коса и бели, засукани нагоре мустаци-и носеше каубойски ботуши, джинси и колан с кобур със затъкнат „Питон 357“ в него.
Хатчър наблюдаваше сценката с отворена уста. „Тук сме попаднали в някакво изкривяване на времето, помисли си Хатчър, сигурно сме се върнали в Дивия Запад от миналия век.“
Белокосият мъж пристъпи напред и застана между Потър и Коркскрю, поставяйки кротко ръце върху раменете на двамата.
— Какво по дяволите става тук? — запита ги той.
— Той се подиграва с кучето ми — изръмжа Потър. Белокосият погледна към кучето и направи усилие да потисне смеха си.
— И знаеш ли какво му е името на това куче? — попита чернокожият, прехапал устни да не се разхили. — Отис. Отис, за Бога. Достатъчно е само името му да чуеш, за да се разплачеш.
Потър подскочи и се опита да се нахвърли върху него, но белокосият мъжага внимателно го отблъсна назад.
— По-кротко, Бени — каза белокосият. — Елате вътре, ще ви черпя и двамата по едно пиене. А ти можеш да оставиш Отис там, вързан за стълба.
Бени остана поразен.
— Някой ще го открадне — простена той с паника в гласа си.
Коркскрю избухна в неудържим смях, но белокосият мъж се опита да бъде по-дипломатичен.
— Не мисля така — каза той спокойно. — Не мисля, че някой би откраднал кучето ти.
— Освен ако някой не е адски прегладнял — едва успя да произнесе Коркскрю през смях, който вече го избиваше на сълзи.
— По дяволите, Коркскрю, достатъчно те търпях! — изрева Бени.
— Ох, дявол да го вземе, хайде, стига — каза Коркскрю все още през смях. — Ела, аз ще черпя.
Белокосият мъж ги подкара и двамата към заведението. Отис ги изгледа и без никаква подготовка направо се просна на тротоара, изсумтя и потъна в дълбок сън.
— Кой е оня едрият мъж с… — попита Хатмър и изрисува с пръсти дъги около ъгълчетата на устата си.
— Мистър Мустак? Това е Ърп — отговори му Сай.
— Ърп?
Сай кимна утвърдително.
— Да не е Уайът Ърп? — попита го Хатчър почти саркастично.
Сай остана изненадан.
— Ти го познаваш? — попита той.
— Не, просто предположих, че така му е първото име — въздъхна Хатчър.
— Съвсем точно — отвърна Сай, явно респектирай.
— Ще взема да проверя онова заведение — каза Хатчър и кимна с глава към отсрещната страна на улицата, където се намираше „Лонгхорн“.
— Аз ще чакам тук — каза Сай. И започна да тренира някои движения от репертоара си.
— Както искаш — отвърна му Хатчър.
Веднага щом влезе вътре, го порази отново предното му усещане за изкривяване на времето. Той изчака няколко секунди на прага, за да се адаптират очите му към сумрака вътре. След това фиксира всички детайли от обстановката в съзнанието си, за да не ги забрави. Всичко изглеждаше забележително автентично — голямото помещение със зелените абажури над масите и талашът но пода; големите висящи вентилатори, раздвижващи леко въздуха, който миришеше на алкохол и хамбургери; античният бар, който се простираше по цялата ширина на помещението и който очевидно беше докаран от Америка с голямото фасетово огледало зад него, създаващо илюзията за двойно по-голям обем на салона; големите букви, гравирани дъгообразно в огледалото, изписващи името „Том Скухани“, а под него „Галуей Рууст, 1877“; проскубаната, стара бизонска глава с едно око и с черна превръзка върху другото; избелели от времето дагеротипни обяви и рисунки на прочути престъпници, представители на закона и индианци, заемащи една от стените; идеално запазеният джубокс в ъгъла, на който се въртеше плоча от доброто старо време, а в момента звучеше „По-млад от пролетта“ на Тони Бенет; дъската за обяви в другия ъгъл, с налепени по нея бележки, бизнес-обяви и различни пагони от армията, военновъздушните сили и флота; малкият портал на една от стените, който водеше към по-малко помещение зад завеса от стъклени мъниста.
Мъжът, който се наричаше Уайът Ърп, беше седнал в единия край на бара и си приказваше спокойно с Коркскрю и Бени, които явно бяха забравили недоразумението помежду си.
Барманът беше висок, елегантен чернокож в черна блузка, върху която беше наметнал кожено елече, със сини джинси и каубойски ботуши. На главата си носеше каубойска шапка с боднати в околожката й папагалски пера, червено, жълто и зелено, а самата шапка беше толкова голяма, че можеше спокойно да си я ползва за вана. Имаше още един посетител в големия салон, с дълга руса коса, и седеше приведен над бара с гръб към вратата.
Отначало никой не обърна внимание на Хатчър, когато се насочи към бара, но той внезапно усети
