— Добре дошъл в Томбстоун — измърмори неочаквано русият мъж, клатейки глава, сякаш всеки момент отново щеше да задреме, и продължи да гледа втренчено в чашата си.
— Запознай се с Джони Профит, официалния ни поет, лауреат на приза на Томбстоун — каза Уилки.
— Приятно ми е — каза Хатчър.
Профит извъртя само очите си към Хатчър, усмихна се изтощено и протегна напосоки към Хатчър студена и безжизнена ръка.
— Колко американци живеят в Банкок? — попита Хатчър.
Профит се изправи неуверено на крака, олюля се и направи два-три подскока на десния си крак, за да се задържи прав. Очите му бяха започнали да сълзят, той сгърчи рамене и започна да се чеше по ръцете, а Хатчър, поглеждайки краката му, разбра, че Профит беше тънък като вейка, мършав и изтощен. Ръцете на Профит висяха от раменете му като закачени.
— Четиристотин или петстотин — отговори на въпроса му Профит. — От всички видове и размери: инженери, моряци, тенисисти-безделници, контрабандисти, играчи на комар, ходещи инвалиди, циници, еретици, отчаяни от живота, антиобществени елементи. Кажи какъв искаш и гледай нас.
„Е, добре, помисли си Хатчър, това увеличава шансовете да намеря Коуди от едно към пет милиона на едно към четиристотин.“
— Само малка групичка янки-преселници — каза небрежно Уилки.
— Пречукаха Господа, човече — забърбори несвързано Профит. — Всеки, минал на другия бряг на реката, ще бъде мъртъв. Гадният лодкар не си и представя какво става там. Дори и поет би се затруднил да си даде сметка за това.
— Точно гака — съгласи се Уилки, след което и Хатчър кимна, макар никой от двамата да нямаше представа за какво говори Профит. — Джони пише книга — каза Уилки, опитвайки се да обясни поведението му и намигна.
— Бомбай и тоник — поръча си Хатчър.
Уилки извади една чаша, сипа в нея шепа ледени кубчета и я напълни със сода.
Профит продължи да бръщолеви и след малко от помещението зад мънистената завеса излезе някакъв мъж, който тръскаше ръцете си, сякаш се бяха схванали. Той представляваше странна гледка — як, едър мъж, висок близо шест фута, движещ се с наперена походка, месейки тежко раменете си напред-назад. Беше облечен в джинси и бяла блузка без ръкави. Щампованият отпред череп стискаше роза в зъбатата си уста, а на гърба беше щампован надписът Grateful Dead58. Ръцете му бяха масивни и мускулести, а дланите му, макар и широки, завършваха с тънки, почти деликатни пръсти. Гъстата му, черна коса се спускаше на едри къдрици върху раменете му, а отпред покриваше по-голямата част от челото му. Странното във външния му вид беше тънката червена черта, която се спускаше от челото му надолу през средата на носа му чак до върха на брадичката му. Лицето му беше оцветено в черно от едната страна на тая линия и в бяло — от другата.
— Това е Уъндърбой, нашият певец и музикант — каза Профит.
Уъндърбой отиде до бара и протегна ръка към Суийтс Уилки.
— Късметът ми си е взел отпуск — каза той. — Инструментът, маестро.
Уилки му подаде една четириструнна китара, добре запазена, личеше още фабричния лак — явно с нея се отнасяха с много любов. Мъжът със странния вид отиде до джубокса, измъкна щепсела му от контакта с обутия си в каубойски ботуш крак и седна на един стол.
После штвори очи, облегна глава на стената зад него и запя: „Hey Jude, don’t let her go.“59
Имаше красив глас — чист, дълбок, с лек аромат на уиски при високите тонове, и даваше на песента толкова жалостно звучене, че на човек му идваше да стисне тоя Джуд за шията и да му набие малко мозък в главата.
Профит се наведе към Хатчър и прошепна:
— Бил е на пет фута от огнехвъргачката, когато са я улучили с мина. Всъщност никой не иска да види какво се крие под тая боя.
С наближаването на вечерта барът започна да се изпълва. Когато посетителите се поувеличиха, Уилки задейства Бени Потър да помага. Все още с мътни очи, Профит преви рамене и продължи да се чеше замислено нагоре по ръцете. През главния вход на бара влезе един мъж с особена походка — ситни, подскачащи крачки — сякаш току-що беше паднал от двуетажна сграда и се беше приземил на крака. Имаше тяло и ръце на щангист, но краката му приличаха на тънки клечки. Той се добра със специфичната си подскачаща походка до Ърп и му прошепна нещо на ухото. Ърп стана, мина зад бара и влезе в сервизната врата, водеща някъде към задната част на сградата. Мъжът със странната походка премина през помещението и влезе в малкия салон зад мънистената завеса.
— Това е Галахър — каза Профит. — Джералд Галахър от Хобарт, Индиана. Собственик е на клуба „Лантри“ на отсрещната страна на улицата. С голи момичета. Не жени! Момичета. Галахър не ги взема, ако са надхвърлили дванайсет години. Според неговата теория всяка жена над дванайсет години навлизала в критическата възраст. В Съединените щати за това щяха да го вържат на публично място и да го линчуват.
— Защо има такава странна походка? — попита Хатчър.
— Джипът му попаднал на мина. Подът хвръкнал от експлозията и го изстрелял в орбита — обясни му Профит. — Краката му и досега не могат да се оправят.
— Предполагам, че си бил във Виетнам? — попита Хатчър.
Профит отново обърна очи към чашата си.
— По дяволите, бях с Галахър същия ден, когато попадна на мината. Оставих си единия крак в оня джип.
Той протегна напред десния си крак и почука по него с кокалчетата на пръстите си. Оттам се разнесе металически звук, сякаш беше почукал по празна водопроводна тръба.
„Профит, каза си Хатчър, това име ми е смътно познато.“
Ърп се върна в бара, отиде до мънистената завеса и влезе в малкия салон. Седна на един стол до Достопочтения, който наблюдаваше как двама мъже играят билярд.
— Тоя отвън, дето говори с Джони, е Хатчър — каза му той.
— А-а, значи си последвал съвета ми.
— Не го е насочвал насам Сай, той сам ни е намерил.
— Както ти бях казал.
— Остави това самодоволство. Не съм толкова сигурен, че е добра идея това, да си играем игрички с тоя тип.
— Знаех си, че рано или късно той ще дойде — каза Достоиочтения, горд, че интуицията му не го е подвела Ърп извади дълга пура от джоба на якето си и я запати, въртейки я бавно между пръстите си, за да се разгори равномерно.
— Показвал насам-натам снимка на Уол Пот. И на Коуди. И при това работи за Слоун.
Достоиочтения изпъна пръстите на ръцете си нагоре, допря върховете им и притисна устните си.
— Казал на Суийтс, че е дошъп да прекара тук отпуска си, но Сай се е свързал с него, след като той е закусвал със Слоун — продължи Ърп. — Не е дошъл току-така гук.
— Може да е съвпадение. И двамата да са тук.
— Дай да си говорим сериозно. Той е тръгнал да търси нещо и щом топкова бързо стигна дотук, значи е съвсем близо до това, което търси, казвам ти.
— Не се оставяй разсъжденията ти да се замъгляват от параноя.
— Казвам ти, тръгнал е да търси нещо.
— Основатепно заключение Може би ти ще успееш да разбереш какво е то.
— Мисля, че Тай Хорс го води насам.
— Е, и какво, да го убием ли?
— Не разбираш ли, че тоя е много опасен човек? На него му се носи славата, и аз съм чувал във Виетнам е бил екзекутор от името на специалните служби. Изпратили са го тук с цял списък. Като задраска и последното име от него, получава следващия списък и продължава нататък. Не ти е някое смотано
