някакъв мраз, сякаш леден вятър духна във врата му, при което космите на гърба му настръхнаха. Той почувства някакво неудобство, сякаш неканен беше влязъл в клуб с ограничен достъп. Защо ли Уол Пот беше идвал дни наред в Томбстоун за такива кратки периоди от време? Дали наистина беше наблюдавал „Лонгхорн“? Дали беше преследвал Коуди? Или Тай Хорс?
Дали отговорът на загадката около Мърф Коуди се намираше в тоя салон?
ТОМБСТОУН
Хатчър си даваше сметка, че трябва да действа крайно внимателно. Ако Коуди беше жив и беше в Банкок, то очевидно той не искаше да бъде разпознат, така че основателно беше да се допусне, че тези, които го познаваха, щяха да пазят в тайна самоличността му. Дали някой от присъстващите тук знаеше нещо за Хюи-куй, лагера-призрак? Или за Уол Пот, Коуди, Тай Хорс? Той разбираше, че сега в най-голяма степен трябваше да проявява предпазливост — предпазливост по отношение на това, какво говори и на кого говори.
— Каква отрова пиеш? — попита го барманът с плътен, култивиран глас с почти оперетно звучене.
— Сингха — отвърна Хатчър.
— Наливна, бутилирана или в кутия?
— Наливна.
Барманът наля една халба с ледена тайландска бира, без да отмества поглед от Хатчър.
— Първото питие е от заведението — каза той и плъзна халбата по бара. Хатчър вдигна ръката си върху тезгяха и усети как студената, запотена халба го шляпна по дланта.
— Коуп куп — благодари той.
— Добре дошъл.
Лицето на чернокожия имаше дружелюбен израз, но очите му ирисветваха подозрително.
— Нямаш вид на обикновен турист, като тия, дето минават оттук — каза той, бършейки небрежно идеално полирания бар. — Имаш вид на човек, прекарал не малко време в страната.
— Военно разузнаване, оттатък Кам Ранх — отговори му Хатчър.
— Специалните служби — констатира барманът. — Аз никога не съм знаел със сигурност откъде съм. А ти откъде си?
М ъжът, който се беше отпуснал върху бара, се изправи на стола си, облегна се на лакти и се загледа в Хатчър с празен поглед. Очите му бяха сиви, кръвясали и сънени. Прясно избръснат, с дълга, руса коса като на сърфист, вързана на конска опашка, той носеше незакопчано яке тип сафари с бели кръгове от изсъхнала пот под мишниците, без риза отдолу, бели къси гащи и старомодни обувки с високи кончове. Хатчър не можеше да определи възрастта му — тя беше някъде в границите между трийсет и пет и петдесет години. Мъжът не каза нищо. Само изгледа втренчено Хатчър, после се обърна към наполовина празната си чаша и се втренчи в нея.
— Свикнал съм да съм постоянно в движение, не се задържам дълго на едно и също място — беше отговорът на Хатчър на въпроса на бармана.
— Какво те води в Банкок?
— Отпуск. Шофьорът ми каза, че не е лошо да намина към вас. Кой знае, можело да попадна на някой стар приятел.
— Кой знае? — отвърна барманът неопределено. Хатчър потупа с длан по повърхността на бара и стараейки се да поддържа разговора, каза:
— Струва ми се, че този бар не е правен по тия места.
— Наистина разбираш от барове — каза барманът и потупа нежно повърхността на бара. — Тоя тук, огледалото и старият Джон Форд там горе — продължи той, сочейки с палец нагоре зад гърба си, към еднооката бизонска глава — са докарани от един от най-изисканите салони в Щатите.
— Сериозно? — попита Хатчър.
— Олд Скухани е бил тексаски каубой, ирландец, при това голям късметлия. Една вечер, както се шляел, взел та се намъкнал в някаква палатка за хазарт в Ебилийн — това по времето, когато Ебилийн се е състоял само от палатките на първите заселници — и от четирийсетте долара, които носел в себе си, направил шест хиляди. Накрая излязъл оттам като собственик на палатката, масите в нея, банката и цялото поселище. Така се поставило началото на „Галуей Рууст“. — Барманът направи пауза, колкото да си налее половин халба бира.
— Но това не обяснява как това нещо е дошло дотук.
Хатчър тупна отново по бара.
— Имаше един образ в моята част, като служех във Виетнам, с това изкълчено име Едгар Скухани, който постоянно се хвалеше, че бил собственик на някакъв страхотен бар — продължи барманът. — И аз му рекох, кат реши да разпродава, да ми се обади. И така един ден ми се обаждат по телефона и оня от другата страна разправя: „Обажда се Едгар Скухани, помниш ли ме?“ Сякаш някой с коефициент на интелигентност поне над десет може да забрави име като Едгар Скухани. Аз му казвам, че няма как да съм го забравил, а той ми разправя, че нещата не вървели добре със стария „Рууст“ и той щял да го прави на дискотека! Представяш ли си? Някаква шибана дискотека, за Бога! Попазарихме се, колкото да не е без хич и накрая станах собственик на бара и на огледалото, а Едгар ми хвърли на изпращане и едноокия Джон Форд горе. Останалото го виждаш — с това влязох в бизнеса. Дванайсет хиляди виолетови за всичко това и още четири хиляди и превозването с кораба дотук.
Барманът изобщо не споменаваше за американски пари, говореше за цените на всичко в батове, като един бат се равнява на пет американски цента; виолетови означаваше банкнота от петстотин долара, кафяви десет бата, зелени — двайсет бата, а червени — сто бата.
Той отново прекъсна разказа си, този път за да налее на Хагчър още една бира, след коего продъжи:
— Какво друго ми оставяше, освен да отворя „Лонгхорн“.
Обзалагам се, че историята има продължение, което да обяснява дупката от куршум на огледалото. — каза Хатчър.
Не е толкова интересна, колкото сигурно е историята със загубването на гласа ти — отвърна барманът.
— Говорих, когато трябваше само да слушам — изръмжа Хатчър.
Барманът реагира на това обяснение с гръмогласен смях. В устата му блеснаха два златни зъба. В средата на единия от тях заблестя висококаратен диамант.
— Харесвам хората, които могат да се шегуват с грешките си — каза той и протегна напред ръка, достатъчно голяма да обхване баскетболна топка. — Името ми е Суийтс Уилки. Собственик съм на заведението.
— Хач — отвърна Хатчър.
Докато Уилки и Хатчър разговаряха, две тайландки влязоха в салона през вратата зад бара. И двете бяха красиви млади създания с дълги черни коси, които се спускаха надолу по гърба им почти до кръста им. Бяха облечени в миниполички, каубойски ботушки от кожа на кобра и кожени елечета, имитиращи кожата на шарено пони. Напъпилите им гърди повдигаха кожата на елечетата отпред. Нито една от тях не беше над петнайсет години. Тупнаха Суийтс Уилки по раменете, разсмяха се, обгърнаха го с ръце и го целунаха по двете бузи.
— Това е Жасмин, викаме й Джез, а това — Орхидея — каза Уилки, явно щастлив от вниманието, на което беше обект. — Женени сме от около година.
— Ти и Орхидея? — попита Хатчър. Уилки го изгледа изненадан и отвърна:
— И за двете, по дяволите.
— И за двете!
— Женил съм се и съм се развеждал шест пъти, откакто дойдох тук, и досега не мога да заделя и един бат настрана от плащане на издръжки. Тоя път реших да направя дубъл — дано пък така да ми излезе късметът.
Сияйната му усмивка освети отново притъмения бар. Той плясна двете момичета по закръглените им задничета и те тръгнаха да оправят масите в бара.
