В мислите му се възстанови образът на стария китаец сред обгръщащите го изпарения от алеята, насочил пистолета срещу него и готов да го застреля, докато нещо не го накара да промени решението си. Какво се беше случило? Кой беше тоя стар мъж и защо уби Уол Пот? Не че кучият му син не заслужаваше да бъде убит, или че нямаше доста мераклии да свършат тая работа…
Но това, което в най-голяма степен ангажираше мислите му, беше твърдението на Уол Пот, че Мърф Коуди е Тай Хорс, и че е търговец на хероин. Дали Коуди работеше за Толи Фонг и за триадите Чию Чао? Дали хората от „Лонгхорн“ познаваха Мърф Коуди? Тези и други въпроси още напираха в главата му, когато стигна в хотела.
— Имам информация за вас, сър — разнесе се в слушалката бодрият глас на Флиткрафт.
— Дай да я чуем, сержант — каза Хатчър.
— Лошата новина е, че от прякорите не излезе нищо — Уъндърбой и Коркскрю. Уилки е бил младши сержант, нещо като героят на частта. Има цяла колекция от ордени и медали. Няма посочен постоянен адрес след уволнението му. Ърп е бил полковник от военната полиция. Изкарал е четири набора във Виетнам, пенсионирал се е през 1976. Няма посочен сегашен адрес.
— Ъ-хъ. А какво става с другите?
— Тук почва интересното.
— Какво ще рече това „интересно“? — попита Хатчър.
— Райкър, Галахър, Потър и Ърли, всичките са били обявени навремето за безследно изчезнали по време на бойни операции и са смятани за загинали.
— И четиримата?
— Да, сър. Всички са изчезнали през 1972. Имам и още нещо: журналиста, Педжит. Той е изчезнал в деня, в който е изчезнал и Галахър, и горе-долу в същия район.
— Нещо друго?
— Още едно нещо. И двамата, Галахър и Райкър, са имали доста сериозни проблеми непосредствено преди изчезването си.
— Какви проблеми?
— Райкър е бил стрелял по някакъв офицер и го ранил, а Галахър е бил хванат, че е извършил кражба в големи размери. Бил е управител на някакъв офицерски клуб в 8-таун и е присвоявал доста от пиенето и цигарите и ги е продавал на черния пазар.
— Флиткрафт, заслужаваш да получиш медал.
— Благодаря ви, сър. Продължавам проверката за Уъндърбой и Коркскрю и на други места.
— Зарежи я. Това дотук ми е напълно достатъчно.
— Може да успея да изровя нещо и за тях.
— Няма нужда — изхриптя Хатчър.
— Благодаря, сър.
Хатчър легна на пода със скръстени на гърдите ръце. Сърцето му биеше учестено. Изведнъж парченцата от мозайката бяха започнали да се подреждат по местата си. В главата на Хатчър беше започнала да се оформя една по-цялостна картина, но два основни въпроса все още терзаеха мислите му.
Как точно Мърф Коуди и Тай Хорс се вписваха в тая мозайка?
Освен това, той все още не беше сигурен дали Коуди беше жив.
Може би щеше да получи отговорите на тия два въпроса след полета до Сурат Тхани.
ФОНГ
Дафни Чийн живееше на един от последните етажи на висок жилищен блок в подножието на Виктория Пийк в апартамент на две нива с изглед към пристанището и намиращия се от другата страна на залива Каулуун. Балконът й беше същинска джунгла, отрупан с всевъзможни видове цветя и палми.
Обикновено тя работеше до късно в офиса си, намиращ се на неколкостотин метра от апартамента й в един банков небостъргач, целият облицован със стъкло, и си тръгваше за вкъщи към седем часа вечерта. Тази вечер си тръгваше дори още по-късно. Слънцето вече почти изцяло се беше спуснало отвъд планинските върхове на запад и уличните светлини бяха запалени, когато взе асансьора за главния вход, пред който я чакаше лимузината й. Беше облечена, както винаги за работа — в мъжки сив копринен, двуреден костюм, тъмносиня риза с отворена яка и червено копринено шалче около шията.
На около петдесетина метра от входа я наблюдаваха от един форд как се качва в лимузината си. Във форда имаше радиотелефон. Преди още колата й да излезе от паркинга пред сградата, мъжът, който я следеше, набра домашния й телефонен номер.
Телефонът в апартамента й иззвъня два пъти и спря, преди да изчака третото позвъняване, при което се включваше телефонният секретар. Веднага след това телефонът иззвъня отново, този път само веднъж.
Толи Фонг стоеше в полумрака в апартамента. Усмихна се: Тя беше тръгнала. Той отиде до спалнята и я огледа отново. Към всеки от ъглите на леглото беше завързана по една дълга, копринена лента. Извади от ръкава си тънка кама и я сложи на тоалетната масичка до оставения там пакет с чорапогащи. Сложи касетофона на нощното шкафче до леглото.
След това Толи Фонг се върна отново зад входната врата на апартамента и зачака.
Когато Дафни влезе, Фонг скочи към нея толкова бързо, че ръката й още се движеше към ключа на осветлението до самата врата. Силните му ръце обхванаха шията й, пръстите му се впиха дълбоко навътре, напипаха нерва, при което тялото й потръпна, а след това се отпусна. Преди тя да се смъкне на пода, той я подхвана, вдигна я и я пренесе по стълбичките нагоре, към спалнята й. Сложи я на леглото с разпънати ръце и крака и я върза с предварително подготвените ленти. След това включи касетофона, взе камата от масичката и я зачака да дойде в съзнание.
ЛОВНА ХАЙКА
Олд Скар дремеше в тресавището под едно високо смокиново дърво, когато чу джиповете. Малко преди това беше чул пръхтенето на слоновете, пръскащи от крайбрежната тиня върху гърбовете си, но не им обърна внимание. Но сега, като чу идващите джипове и носещите се от тях гласове, той се изправи на краката си, направи гримаса, оголвайки зъби, вдигна нос и започна да души въздуха, но вятърът идваше откъм гърба му и той не можеше да долови мириса на приближаващата групичка, която се намираше, изглежда, на около двеста ярда от него.
Олд Скар разбра, че срещу него идва опасен неприятел. Не някой младок тигър-самец. Това беше цяла армия. Жълто-зелените му очи проблясваха свирепо, зъбите му бяха оголени, когато той се запромъква бавно сред дърветата, оттегляйки се от идващите хора и машини към едно от убежищата си сред бамбука и високата трева западно от езерото, на около миля оттук, където ярката му окраска от оранжеви и черни ивици щеше да се слее със сухата, висока трева.
Той не бързаше. Раменете и краката му го боляха. Тая сутрин артритът му го мъчеше повече от обикновено и освен това беше гладен. А и беше достатъчно възрастен и опитен, за да го уплаши каквото и да е.
Пресните следи водеха към езерото. Тайландският им водач Куот ги беше открил преди около час. Той сложи дланта си в една от вдълбаните в меката почва следи. Размерът на отпечатъка беше поне с един-два инча по-голям от дланта му с изпънати пръсти.
— Звярът дебне за плячка — каза Ърли на ловците.
— Изпратих един от моите хора към селцето. Казах му да предаде на хората там да си стоят по къщите, докато не свършим.
— Какво мислиш? — попита го Ърп.
— Вятърът мени посоката си — каза Ърли, душейки въздуха с нос като животно. — Ако той се окаже откъм подветрената страна спрямо нас, не знам кой кого ще преследва.
Макс Ърли оглеждаше околността изпод увисналата козирка на кепето си тип сафари. Беше висок към шест фута, с гъста кестенява коса и брадясало лице. Ризата му в цвят каки прилепваше плътно към якото му, мускулесто тяло, а масивните му крака изпъваха крачолите на късите му панталони. Лицето му беше със
