силен загар, а брадата му — силно изсветляла по краищата от безпощадното тропическо слънце.
Той клекна долу и започна да чертае груба карта на местността по влажния пясък. Мъжете от групичката се насъбраха около него с по кутия бира в ръка, запалили цигари, докато разглеждаха чертежа му на иясъка. Той обясни подробностите на местността.
Тяхното местоположение в момента беше от горната страна на картата, а от долната, на юг и на изток от тях, се намираха езерото и селцето. Между техния лагер и езерото имаше две мили джунгла, която се простираше на изток и на запад по около една миля. В долната част на картата, западно от езерото, имаше широка равнина с формата на квадрат със страни по около половин миля. Тя представляваше доста опасно място, както им обясни Ърли. По края й се намираше една ивица бамбуков гъсталак с широчина от петдесет до седемдесет и пет ярда, която се виеше от езерото до нивите. Бамбукът беше от петнайсет до двайсет фута висок и много гъст. Между този гъсталак и джунглата имаше една ивица от ниска биволска трева, редувана от около двеста ярда висока слонска трева, която, както им обясни Ърли, беше висока между осем и десет фута. И ниската биволска трева, и слонската трева, и бамбукът представляваха удобно укритие за голямата котка. Отвъд селцето, западно от гъсталака се намираха нивите на селяните.
— Имаме да обходим някъде около четири квадратни мили храсталаци и малко горички — каза, завършвайки Ърли. — Помнете, че той може да се катери по дърветата, може да се завре в някой кух ствол, може да лежи с часове абсолютно неподвижен в тревата…
— Възможно ли е да нападне човек? — изнервено го прекъсна Уъндърбой.
— Вече е изял три деца — няма да го спрат и размерите на възрастен мъж.
— Колко е голям тоя звяр? — попита Галахър.
— Над петстотин фунта, съдейки по външния му вид и по големината на отпечатъците от лапите му — отговори Ърли. — Освен това е сляп с дясното си око и май че има артрит, което означава, че се напикава и ще бяга от нас, а също че има и злобен характер.
— Страхотно — изпъшка Райкър, докато си събличаше ризата. Той имаше мощно телосложение, кормати гърди и няколко белега, които набраздяваха стомаха и долните му ребра. След това си сложи едни слънчеви очила.
— И какво излиза накрая? — попита той.
— Една иетстотинфунтова лоша котка — отвърна му Ърп ухилен. — Ако едната й лапичка те докопа, Райкър, тоя пикник може да се превърне в погребение.
Според плана, който Ърли изложи, на гърба на всеки от трите слона щяха да яздят по двама ловци. Слоновете щяха да се движат ветрилообразно, на разстояние стотина ярда един от друг. „Момчетата за суматохата“, както ги наричаше Ърли, щяха да се движат между трите чаапг, удряйки носените от тях тави една в друга, вдигайки шум, за да подплашват тигъра и да го карат да бяга. Надяваха се, че Олд Скар щеше да бяга към пешите ловци, които трябваше да стрелят по него само ако го виждаха ясно и в близост до него нямаше никакъв човек. Ловците, намиращи се на слоновете, щяха да стрелят само в случай на крайна необходимост.
— Когато стигнете до района в южната част, разпръснете се на около триста ярда един от друг, но не на повече, за да можете да виждате тия, които се движат от двете ви страни — посъветва ги Ърли. — Когато със слоновете се насочим южно към селцето, вие тръгвайте срещу нас. Минете от другата страна на бамбуковия гъсталак, но се движете в ниската биволска трева. Не навлизайте в тая чаанг трева, защото загубите ли се в тоя гъсталак, направо ставате обяд за котарака. Или пък някой от нас ще вземе да ви гръмне. Ако успеете да го гръмнете, тръгвате към него да го доубиете. Дори и да е смъртно ранен, той ще продължи да се движи, така че не го изпускайте от очи, преди да го доубиете отблизо.
— Слоновете няма ли да подплашат звяра и той да избяга? — попита Райкър.
— Тигрите не се плашат от слоновете — каза Ърли.
— В джунглата често обитават едни и същи места, без да се нападат и без да си пречат. Но съм виждал как веднъж тигър скача върху дванайсетфутов слон-самец и му откъсва половината ухо.
— Има ли нещо, което може да уплаши тигъра? — попита Коркскрю.
Ърли се замисли за момент, после отговори със съвсем сериозно изражение:
— Не мога да се сетя за такова нещо. Тоя звяр е стар. Изглежда е сляп с едното око, гладен е, а е станал вече по-бавен, за да може да ловува, та затова е станал човекоядец. Но е много опитен, не се заблуждавайте в това отношение, и е по-пасен от бременна кобра.
— С други думи, непредсказуем?
— Абсолютно.
Теглиха карти, за да определят кои ще яздят слоновете и кои ще бъдат пешите ловци. Мелинда и Джони Профит се паднаха на слона с водача, Уай Ти и Ърли се паднаха на втория слон, а на третия бяха Галахър и Райкър. Потър, Уъндърбой, Коркскрю и Хач щяха да ходят пеш.
Като се събраха в джипа на път за изходния пункт, Ърп се усмихна някак особено на Хатчър.
— Късмет, войнико — каза му той.
— И на теб.
Старият, раздрънкай джип се понесе напред по плодородната южнотайландска савана. От двете страни на пътя се простираха отрупани в цветове зелени полета, осеяни на места с плодни дървета. Навсякъде се забелязваха резултатите от неуморната, напрегната дейност на хората, подпомогната от усилията на животните, които използваха за обработването на земята. Домашните слонове тук бяха толкова често срещани, както и биволите. Но имаше и много места, които биха иредставлявали удобно укритие за тигъра.
Хатчър прегледа пушката „Н&Н“ 375-и калибър, която Ърли му беше дал с думите: „Рита като муле, но може да прекатури слон от двеста ярда.“
Пътуваха около две мили през неравния терен на саваната. Вече виждаха селцето, което изглеждаше безлюдно под лъчите на яркото предобедно слънце. Вратите на къщичките и на бамбуковите колибки бяха затворени. Уъндърбой се беше сгушил, облегнат в едната каната на товарния джип, и стискаше здраво пушката си, сякаш се страхуваше, че ще му изхвърчи от ръцете. Ручейчета пот набраздяваха странната черно-бяла маска на лицето му. Под боята Хатчър виждаше изгорялата, нагърчена кожа на лицето му. Почти можеше да помирише страха, обхванал Уъндърбой.
— Не се притеснявай, момче — каза му Хатчър. — Ще хвърлям по едно око към теб.
— Няма ми нищо — измънка певецът. Четиримата мъже се разпръснаха в единия край на обширната тревиста местност, западно от езерото, спазвайки такава дистанция, че да могат да имат пряка видимост един към друг. От едната страна бяха Коркскрю и Потър, а от другата — Уъндърбой и Хатчър. Вече наближаваше обяд и слънцето ги напичаше безмилостно. Хатчър беше плувнал в пот още когато слезе от джипа.
Пред Хатчър се простираше обширен гъсталак от петнайсетфутов бамбук. Намиращата се отвъд него област на ниската трева, която всъщност беше до кръста, едва се забелязваше между проредените тук-таме туфи бамбук.
Единственият шум, който се чуваше тук, беше жуженето на мухи и други насекоми. Нямаше и помен от птичи песни, а моментните пориви на вятъра, разлюляващ върховете на тревата, се долавяше едва-едва, като далечен стон. Хатчър си сложи слънчевите очила и тръгна предпазливо напред, покрай бамбуковата горичка от дясната им страна, спирайки на всеки десетина крачки, за да се ослушва и оглежда.
Не беше напреднал много, движейки се по границата на гъсталака, когато чу гончиите да започват многогласната си серенада. Звуците идваха от отдалече. От време на време тръбеше и някой от слоновете, прибавяйки гласа си към общата какофония.
Хатчър погледна наляво към Уъндърбой, виждайки го само като дребна фигурка, движеща се по края на бамбуковата горичка, която се простираше пред тях. Шумът започваше да се чува по-силно, колкото повече наближаваха бамбуковите туфи. Хатчър отново погледна към Уъндърбой. Той беше спрял пред издигащите се пред него бамбукови туфи, оглеждаше терена между тях и явно се чудеше какво да прави.
„Не е достатъчно внимателен“, помисли си Хатчър и подсъзнателно започна да се приближава към Уъндърбой.
