тоя разговор не сме го провеждали — каза рязко Коуди и се отдалечи.
— Вие с Мърф Коуди сте били много близки известно време, нали?
Въпросът на Слоун върна Хатчър към действителността. Той го погледна втренчено, остана така близо минута и след това отговори:
— Да… бяхме заедно в Анаполис. Почти не съм го виждал, откакто завършихме. Той отиде в морската авиация, а аз — в разузнаването. И защо? Защо е тоя интерес към Коуди сега?
— Нали знаеш как са родителите. Генералът не може да се примири с мисълта, че е убит. Струва ми се, че иска да възобнови разследването по случая.
Хатчър присви очи. Слоун го лъжеше, но нито тонът му, нито изражението на лицето му го издаваха.
— Не ме будалкай, Хари. Не би се напънал чак толкова да ме издириш и да биеш пътя дотук само и само да си побъбрим за Мърф Коуди. Какво, да не мислиш, че съм оглупял от последния път, когато се видяхме?
Слоун протегна ръка напред с жест на извинение. Когато изпаднеше в затруднено положение, усмивката му ставаше още по-широка.
— Добре, добре. Извинявай. Изчакай да си поговорим още няколко минути, а?
Хатчър се отпусна. Изпитваше любопитство, а и нямаше какво да загуби, ако продължеше още малко с тая игра, пък каквато и да беше тя.
— Добре де, това беше много отдавна — продължи Хатчър, — Анаполис, от шейсет и трета до шейсет и седма година. Бях и на сватбата му. Това беше през…
— Шейсет и девета — каза Слоун и посочи към досието. — Отбелязано е там.
— После, откакто постъпих в нашия корпус, не съм го виждал.
— Защо?
Хатчър направи пауза за момент.
— Имахме едно спречкване — каза той. — Отначало Коуди беше доста груб. Много си падаше да налага тормоз. Чувстваше го нещо като задължение. Много развито чувство за дълг имаше. Изглежда, защото е син на Бъфало Бил.
— И какво стана? — продължи да се интересува Слоун.
— Е, нали знаеш, Поло беше в такова положение, че трябваше да оправдае надеждите, които възлагаха на него. Доколкото си спомням, генералът беше от хората, които не търпят и най-малките пропуски в строя.
— Той е играел поло?
— Поло ли го нарекох? — запита Хатчър изненадано. — Господи! Направил съм го съвсем несъзнателно, просто е изскочило от устата ми. Поло беше прякорът му, съкратено от „Полароид“. Коуди имаше страхотна визуална памет, без проблем запомняше всичко само от един поглед — лица, имена, математически формули, абсолютно всичко. Всички стари кучета в академията му викаха така.
Той отново направи пауза под въздействието на изплуващите в паметта му стари спомени.
— Виж, той беше добро момче, много коректен в личните си отношения, обичаше да вдига шум около себе си…
Хатчър отново насочи поглед към коледната семейна снимка. Човекът на тая коледна снимка изглеждаше някак си по-малък и по-тъжен от оня Коуди, който беше в спомените му. И тогава в паметта на Хатчър изплуваха спомените за коледните празници през оная първа година в Академията…
…и си падаше по мацките.
Беше Коледа на 1963 година. Беше паднал съвсем малко снежец, просто колкото да се каже, че е снежна Коледа и прекарването на тоя празник за първи път без семейството на Сирило беше мъчително изживяване за него. Хатчър се беше сгушил, за да се предпазва от острия вятър и вървеше по плаца с напъхана в яката брадичка. Нямаше нито пари, нито познати, при които да отиде, и прекарваше Коледните празници в Академията, заедно с още десетина кадети. Докато пресичаше мразовития плац, до слуха му достигнаха някакви крясъци и звуци като от преобръщане и трошене на мебели.
„Господи, помисли си Хатчър, сигурно някои са се сбили.“ Изтича към спалните помещения на второкурсниците и се качи на втория етаж. Фурорът се разнасяше от стаята на Коуди.
Вътре беше направо касапница. Книги, вестници, дрехи бяха разпилени но целия под. Коуди беше изпаднал в бяс, мяташе се като ненормален насам — натам из стаята, крещеше псувни на поразия и сълзи се стичаха от очите му. Вдигна с две ръце стола от работната маса над главата си, обърна се към прозореца и замахна с всичка сила, готов да го запрати натам. Хатчър се втурна към него и грабна стола от ръцете му. Коуди се обърна към него с почервеняло от пиянски бяс лице.
— К’во по дяволите прайш тука бе, нообранец!
— Мамка му, сър, ще си имате големи неприятност. Дежурният офицер може всеки момент да се изтърси насам.
— Да го духа дежурният офцер, нообранец.
Хатчър погледна през прозореца. Дежурният офице се беше засилил през заснежения плац направо към спалното помещение.
— Ох, мамка му! — изломоти Хатчър.
Сложи стола на мястото му и се втурна да оправи стаята. Насъбра вестниците и книгите и ги нареди в ъгъгла на работната маса, нахвърля разпилените дрехи гардеробчето и затвори вратата.
— Кво си мислиш, че прайш бе, нообранец? — заломоти Коуди.
— Дежурният офицер се е засилил право насам — каза Хатчър. — Ако ви снимат пиян в стаята, ще ви изхвърлят оттук, сър.
— Да ме изфърлят — запелтечи пиянски Коуди. — Шъ ги науча аз тях, сичките.
— Всички кои, сър.
— Глей си твойта раута.
— Йес, сър.
Хатчър чу как външната врата на спалния корпус с отвори и после се затвори.
— Вече се качва насам — рече Хатчър, почти пани ран.
— За кво стаа ъмрос?
— За шибания дежурен офицер, сър.
— Майната им на дежурните. — Хатчър награби Коуди и го заблъска към вратата на банята. — Кво прайш, дяволите да те…
Хатчър го натика в банята и пусна душа над него. Върна се в стаята и затвори вратата към банята После отиде до гардеробчето на Коуди и извади чифт обувки, кутийка боя и четка. Чу, че дежурният офицер приближава към стаята. Започна трескаво да лъска обувките, а в тоя момент дежурният заблъска по вратата.
— Мистър Коуди?
Хатчър му отвори.
— Какво правиш тук, новобранец? — запита го дежурният, насочил изпитателен поглед към Хатчър.
Хатчър вдигна обувката и четката към него.
— Лъскам обувките на мистър Коуди, сър.
— Къде е Коуди? — запита дежурният, избута Хатчър встрани от вратата и влезе в стаята. Хатчър погледна иззад гърба му към пода до леглото. Там, до крака на леглото, беше оставена начената бутилка водка със завъртяна капачка. Хатчър се доближи съвсем предпазливо до леглото, пусна обувката да падне, изчака, и в момента, в който тя се приземи на пода, изрита бутилката под леглото.
Дежурният се извърна към него и Хатчър се изпъна като при команда „мирно“.
— Извинявам се, сър — запелтечи той. — Изпуснах обувката.
В тоя момент вратата на банята се открехна и Коуди, със стичаща се от косата му вода, надзърна през процепа Беше увил една хавлия около раменете си.
— Какво става? — запита той строго.
— Каква беше тая гюрултия тук, Коуди? — запита го на свой ред дежурният офицер.
