— Всичко зависи от тоя тайландец, Уол Пот. Ако казва истината и Мърф е жив, мисля, че ще мога да го открия.
— Изглеждате прекалено сигурен — каза Коуди.
— Все пак казах: „Ако синът ви е жив.“
Генералът кимна.
— А какво ви подсказва интуицията по този въирос?
Хатчър поклати глава.
— Все още нищо. Събраната информация не е особено обнадеждаваща.
— Да, не е кой знае какво като отправна точка. Съжалявам.
— Все пак има някои следи, по които може да се започне работа — каза Хатчър.
— Предполагам разбирате, че ситуацията изисква дискретност — каза Коуди и това беше по-скоро препоръка, отколкото въпрос. Хатчър кимна отново. — Освен това — иродължи генералът — изясняването на този въпрос не трябва да се протака много във времето.
— Разбирам, сър — каза Хатчър.
— Вие двамата бяхте доста близки в Академията, доколкото си спомням.
Хатчър кимна отново.
— Бяхме заедно в отбора по бокс. Той завърши година преди мен. — Замълча за момент и после добави: — Свястно момче беше той, генерале. Мъжко момче.
— Хубаво. Чувствам се малко ио-спокоен, като знам, че с тая работа се захваща някой, който го е познавал… и го е харесвал като човек.
— Ние с вас сме се срещали веднъж и преди — неочаквано прошепна Хатчър, — беше на сватбата на Мърф.
Генералът се загледа съсредоточено в Хатчър, но в измъчения му поглед не се четеше и следа от някакъв спомен за това.
— Било е доста отдавна. Страхувам се, че паметта ми далеч не е това, което беше навремето.
— Дявол да го вземе, и моята не е за хвалене. Генералът погледна за миг към Слоун, а после отново към Хатчър.
— Мога ли да ви задам един деликатен въпрос?
— Разбира се — каза Хатчър.
— Защо приехте тази задача?
Хатчър се поколеба. Замисли се за малко, после каза:
— Един мой приятел навремето ме попита дали съм бил патриот. Тогава му отговорих, че не съм сигурен в това. Сега може би ще мога да намеря отговора на този въпрос.
— Не виждам какво общо има тая работа с патриотизма — каза безрадостно генералът.
— Ще ми се да вярвам, че има — каза Хатчър. Коуди се усмихна — бледо, далечно подобие на усмивка пропита с тъга.
— Е, и това е все пак някакъв отговор, мистър Хатчър. Благодаря ви.
Старият генерал фокусира насълзения си поглед върху Хатчър и го задържа съсредоточен за няколко секунди, докато се увери, че ще може да формулира правилно следващия си въпрос.
— Разбрах, че сте напуснали секретните служби и сте се върнали към частния сектор — каза генералът.
— Вярно е, сър.
— Жалко — каза той. — Вие сте добър войник, Хатчър.
— Благодаря, сър.
— Имате ли нещо против да ми кажете защо напуснахте?
Слоун хвърли един кос поглед към Хатчър, но той не обърна внимание на това.
— Някак си изгубих хъса си, генерале — излъга Хатчър.
Коуди го изгледа изпитателно няколко секунди.
— Е, нека поне се надяваме, че ще успеете да си го възвърнете — каза той с леко иронична усмивка.
— Разбира се, сър.
Коуди се обърна към Слоун.
— Струва ми се, че си намерил подходящ човек, Хари. Както винаги.
— Благодаря, сър — каза Слоун с нескрито чувство на задоволство. — Значи да започваме?
Бъфало Бил Коуди погледна към Хатчър и повтори въпроса:
— Е, сър, започваме ли?
Хатчър кимна с глава.
— Започваме — отвърна той с дрезгавия си глас.
ФРАГМЕНТИ
Мястото не приличаше на нито един друг музей в света. Наричаше се МАРС, абревиатура от пълното му наименование Музей и Археологическо Регионално Складохранилище, и се помещаваше в една неприветлива едноетажна постройка в малко градче в Мериленд, на около четирийсет мили южно от Вашингтон. Пътят дотам отне на Хатчър час и половина с наетия от него шевролет.
Уредникът на музея беше млад мъж с трудно определима възраст, може би около четирийсетте, облечен в син служебен костюм, подобно на лекар стажант. С безцветно русолява коса, с брада и с меко произношение, той беше пример на човек, чиято работа е наложила отпечатъка на тъгата върху световъзприятията му. Защото тук над всичко цареше духът на безнадеждния копнеж, на мъката и отчаянието.
Той подаде на Хатчър чифт бели памучни ръкавици.
— Използваме ги, за да предпазваме експонатите — обясни той на Хатчър, посочвайки неопределено към една найлонова торбичка, в която бяха поставени две еднакви малки морски раковини, привързани с връвчица, към която беше прикрепена бележка: „Обичам те, Чарли.“
— Експонатите са номерирани в каталога според номера на лавицата и най-близката колона, до която са поставени — обясняваше той, докато развеждаше Хатчър покрай дългите редици с рафтове от сив метал, започващи от пода и стигащи чак до тавана.
— Повечето от тези, които идват на поклонение пред Виетнамската стена на мемориала, се чувстват задължени от сърцето и разума си да оставят там нещо, да оставят там частица от себе си. Тия странни пориви на сърцето, подобно на реликви от още ненаписаната история, всеки ден се събират и се носят в склада от пазачите в парка, където се сортират, описват и се подреждат. Като фрагменти от разбитите съдби и погубения живот на тия, за които са предназначени, събраната колекция е многообразна и не подлежи на някакво класифициране: някои са сърцераздирателни, някои са смешни, други са покъртителни и подчинени изцяло на чувствата на тези, които са ги донесли — любовта на детето към бащата, когото никога не е успяло да види, мъката на останалите сами родители, на любимия, останал самотен в нощта, старият другар, разяждан от чувство за вина, че той е останал жив. Разочарование, мъка, гордост, гняв, всичко това е събрано тук, в това невзрачно складово помещение върху еднообразните рафтове от сив метал. Тук е насъбрана мъката на човешкия живот.
Събраните предмети лежаха на рафтовете, увити в найлонови торбички и без каквито и да е обяснителни надписи. Бейзболни принадлежности, географски карти на родните места, национални знаменца — огромно количество национални знаменца — най-вдъхновяващият символ на войната, но и същевременно символът, с който най-много беше злоупотребявано. Хатчър мина покрай едно такова знаме и до него видя една бяла лента с надпис: „От Кени, твоя зет, с когото ти не можа да се запознаеш.“
Бележки, надраскани на лист хартия („Приятели, моля се на Бога на нашите деца никога да не се наложи да отиват на война, но ако все пак им се наложи — да тръгнат с тази смелост и достойнство, с които заминахте вие.“) Писма, някои от които дори запечатани. Поеми („На моя баща, убит два месеца, преди да се родя“).
Самолетчета играчки, каски, бойни превързочни комплекти, медали, програми от университетски танцови забави, абитуриентски албуми от колежите, опаковани дажби суха храна, високи войнишки обувки,
