събуди отдавна заспали чувства, да те измъкне от сянката на дневна светлина, а не там беше неговото място. Така мислеше той.
„Привързването може да бъде фатално — му беше казал веднъж Слоун. — То откарва мислите ти в неправилна посока в неподходящ момент.“
Чудно беше колко често „126“-ти и Слоун си противоречаха. Как беше казвал „126“-ти така често? Един мъж, който вече не може да плаче, е умъртвил душата си.
Той се отърси от тая мисъл и прокара пръстите си по раменете й, стигна до шията, после продължи по ръцете чак до върховете на пръстите й и изпъвайки последователно всеки от тях, ги масажираше с положения на ръцете му крем, после се върна обратно към тялото и надолу по бедрата. Тя измърка тихо в просъница и разтвори леко краката си. Той сложи единия си крак между нейните, придърпа я надолу и я притисна към себе си, наведе се над нея и започна да масажира отново шията й.
— Връщай се бързо — прошепна тя.
СИРИЛО
Хатчър стоеше и чакаше близо до пристана, заслушан в среднощните любовни песни на птиците в тъмнината, чиито трели се носеха над ширналото се, необятно и непроходимо мочурище. Беше доста след полунощ и укрепеният път през блатото, водещ към голямата земя, изглеждаше опустял. На пет мили оттук, от другата страна на мочурището, светлините на Брънсуик мъждукаха като светулки в тъмнината. Той имаше още един ангажимент, преди да потегли на път. Беше се сбогувал с Джиниа и сега стоеше и чакаше в тъмнината с малкото куфарче, изправено встрани от него.
В далечината по пътя се появиха светлините на два фара и с приближаването на колата към доковете осветеното петно пред тях започна постепенно да нараства. После тя свърна от тесния двулентов асфалтов път, който свързваше острова с останалия свят. Жълто — кафявата полицейска кола се закова пред Хатчър с леко провлачване на гумите по настланата с натрошени мидени черупки отбивка от пътя. Вратата се отвори.
Хатчър погледна към якия полицейски офицер със златна значка на лейтенат, проблясваща под разкопчаната яка на униформената му риза. Джим Сирило беше мускулест мъж, с тъмнозлатист слънчев тен и черна коса, сивееща тук-таме от слънцето и от годините. Здравите му ръце се отпуснаха свободно върху горната част на волана.
— Уплашил си се да не се скапеш от безделие, а? — разнесе се плътният му, провлечен глас.
— А-ха — отвърна му Хатчър ухилен.
Влезе в колата и седна отпред до полицая. Сирило включи на скорост, измъкна се с маневра от пристана, мина през подвижното мостче и се насочи към вътрешността на острова. Клоните на високи дъбове, с провесени като висулки израстъци от испански мъх, образуваха плътна арка над тесния път. Сега беше времето на Сирило. Той беше нощна птица и предпочиташе да спи и да прекарва в риболов времето през деня. Няколко минути се возиха, без да проговорят.
— Слоун ме откри — проговори накрая Хатчър с дрезгавия си глас.
— Е, и? Не му дължиш нищо — отвърна Сирило, присвивайки рамене.
— Вярно е — продължи Хатчър.
— По-скоро той ти дължи нещо.
— А-ха.
„Ако има някого, на когото да дължа нещо, това си ти, Джими“, помисли си Хатчър. Всъщност Сирило беше за него и баща, и приятел, и учител, и духовен наставник. Той беше уредил и постъпването му в Ананолис.
Малко еленче, на ръст не много по-високо от санбернар, се втурна пред тях и се скри сред дърветата.
— Слоун иска да свърша една работа за него — продължи Хатчър.
— Сериозно? — изпръхтя ядосано Сирило, намали скоростта и насочи поглед към прозореца на една малка ловна хижа встрани от пътя. Успокоен, че там всичко изглеждаше наред, той ускори отново.
— Мисля да се захвана с тая работа, Джими — прошепна Хатчър с особения си стържещ глас.
Сирило нродължи да кара известно време мълчаливо, после каза:
— Добре.
— Това няма нищо общо със Слоун — продължи Хатчър.
— Добре.
— Един мой приятел и колега от Анаиолис, за когото се смяташе, че е убит във Виетнам през 1973, сега май, ще се окаже жив някъде в Банкок. Доста комплицирана ситуация.
— И ти си единственият, който може да го намери?
— Аз съм единственият, който познава и него, и цялата ситуация… и на когото Слоун има доверие.
— А ти имаш ли му доверие?
— Никога вече.
— Вярваш ли на тая история?
— Достатъчно, за да се захвана с нея.
— Има много наши момчета, които чакат някой да ги измъкне оттам — каза тихо Сирило.
— А-ха — отвърна Хатчър.
— Това ли е една от причините, за да се захванеш, Хач?
Известно време и двамата останаха мълчаливи. Хатчър иоразмисли над тоя въпрос и каза:
— И това е една от причините. А това, че доста време се пооткъснах от оня начин на живот, е друга.
— Голяма изкусителка е тая работа, опасността.
— А-ха. И все пак, точно ти ме запозна с нея.
Сирило шофираше под надвисналия от клоните мъх и си спомни за деня, в който изкачиха канарата.
— Страхотен беше през оня ден — каза той. — Честно да ти кажа, не вярвах, че ще се справиш. Тъкмо тогава реших, че от теб може да излезе нещо.
От Сирило Хатчър беше научил смисъла на понятията за вярност и дълг, онзи основен кодекс на честта, но кодекс, с който много лесно снекулираха хора като Слоун. По някаква ирония на съдбата Сирило постъпи в полицейските части със специално предназначение в Бостън по същото време, когато и Хатчър беше вербуван от Слоун. И двамата бяха уплетени като мухи в мрежата от непрестанно насилие и жестокост, под знака на които преминаха доста години от живота им. Сега и двамата бяха дошли на тоя остров като бегълци, опитващи се да се отскубнат и да забравят тия години от живота си.
Хатчър наруши мълчанието, в което двамата се бяха потопили под въздействието на спомените си.
— Искам да изпробвам тоя „Ауг“. Да се уверя дали наистина е А-1.
— Имаш нужда от „Ауг“, за да търсиш твоя приятел в Банкок? — каза Сирило с нескрита изненада.
— Имам доста врагове там, в Банкок.
— Ами вземи да се помириш с тях.
— Добре звучи като идея — отвърна Хатчър. — Обаче има само един начин да се помириш с някои от тия хора.
— Значи ли, че ще се налага да вършиш и това? — запита Сирило.
— Надявам се да не се налага — каза Хатчър. — Ще наглеждаш ли яхтата?
— Още пазя ключа. Има ли начин да се свързвам с теб?
Хатчър се замисли за момент.
— Хотел „Ориентал“ в Банкок. Просто оставяй съобщение за мен.
— Добре. — Сирило замълча за момент и после добави: — Не си ли малко понатежал вече за такава работа, а, момчето ми?
Хатчър се замисли за няколко секунди, после поклати глава.
— Мисля, че не — отвърна той.
