Той я вдигна на ръце и я отнесе до широкото легло в спалната каюта, положи я внимателно на него и се разсъблече набързо, без да спира да я целува. После легна на леглото до нея, притисна я плътно до себе си и тя го усети как се допира до нея втвърден и напрегнат. Тя прехвърли едното си бедро над неговия крак, притегли го към себе си и започна бавно да се притиска към него и да се движи, докато той навлизаше в нея свободно, без никакво усилие.
— Ох, Господи — прошепна той, когато тя го обгърна, обхвана го със стегнатите си мускули, всмуквайки го все по-навътре и по-навътре.
Останала почти без дъх, тя прошепна: „Цял месец, а?“, и той й отвърна шепнешком, също останал без дъх: „Може пък и… само… две-три седмици…“
Тя лежеше задрямала на едната си страна. „“Хатчър се измъкна внимателно от леглото, покри я с пухената завивка и започна да приготвя нещата си. Преди, имаше години, когато пътната чанта на Хатчър беше постоянно подредена с всичко необходимо, готова във всеки момент — два костюма, свободно яке и всекидневн панталони, половин дузина ризи, няколко вратовръзки, един допълнителен чифт обувки, бельо и тоалетни принадлежности. Само най-необходимото. Нищо излишно. И сега, само за няколко минути, той възстанови предишните си навици за подготовка за пътуване.
Списъкът на необходимото беше все още в главата му: да провери дали е взел необходимите документи за самоличност, пари, да си приготви необходимата екипировка и да ги разпредели в неизменните два куфара с които пътуваше — големият куфар за дрехи и малко то алуминиево куфарче, което винаги беше в едната му ръка.
Докато Джиниа спеше, той отмести една подвижна част от ламперията над леглото, отвори вградената в стената каса и измъкна оттам един малък метален сейф. Върна се с него в главната каюта и провери съдържанието му. Извади отвътре акредитив за петдесет хиляддолара от неговата банка, пътни чекове за двайсет хиляди и десет хиляди в банкноти. Никога не използваше кредитни карти, които бяха толкова лесни за проследяване. Извади освен това и два паспорта — единият беше истинският му американски паспорт, а другиятфалшив паспорт на френски гражданин. И в двата, в графата професия, той фигурираше като журналист фоторепортер на свободна практика. После върна сейфа във вградената в стената каса.
На връщане към главната каюта той извади от едно, вградено в стената гардеробче алуминиево куфарче, средно по размери, и го понесе със себе си. После се смъкна на пода на четири крака и изпълзя през люк зад стълбата, водещ към едно тясно трюмно помещение под задната палуба. Там, към стената и пода, беше прикрепен неподвижно един водонепроницаем металически сандък. Електрическото осветление се включи автоматично веднага щом Хатчър отвори вратата на помещението. Съдържанието му представляваше един малък арсенал: два пистолета „Питон 357“, 9-млиметров пистолет „Н&К“, автоматична пушка „М-16“, 9-милиметров автомат „Узи“. Имаше и значително количество пълнители за всяко от изброените оръжия. Там бяха подредени и четири макари с десетфутов дебел кабел, което представляваше всъщност пластичен експлозив С-4. Някакво оръжие беше увито в брезентова, непромокаема торба. Хатчър взе торбата, две от макарите с експлозива С-4, заключи трюмното помещение и се върна в главната кабина. Той разстла едно одеяло върху масата за хранене, извади оръжието от брезентовата торба и го постави върху одеялото. То представляваше всъщност една „Ауг“, австрийска автоматична десантна пушка, разглобена на три основни части: цев, дълга шестнайсет инча, стробоскопичен мерник с автоматично фокусиране при насочване към целта, магазинен и спусков механизъм от високо закалена и устойчива на ръжда стомана. Всички други оръжия, с които Хатчър по принцип боравеше — „М- 16“, „Узи“ и „Мак-10“, — бяха уязвими от влагата и евентуално попадане на вода в цевта би могло да предизвика ексилодирането им при стрелба. Но при „Ауг“ тази опасност въобще не съществуваше. С нея можеше да се стреля буквално едва измъкнал се от водата.
Мислите му отново започнаха да блуждаят из миналото — увреждане, което беше получил от Лос Боксес. Той го наричаше увреждане, защото от Слоун беше научил още преди, че всъщност паметта има стойност, доколкото може да ти служи за едно основно нещо — да правиш в нея справки по въпроси, свързани с работата ти. Но сега, докато стоеше втренчил поглед в пушката „Ауг“, той си припомни за онзи първи път, когато я използва.
Слоун му беше изпратил послание в Бостънските плитчини — една извивка на Чию Ривър, близо до едно малко виетнамско градче — с което го викаше да се яви при него. Изпратеният хеликоптер взе Хатчър направо оттам и го върна в базата при делтата на Меконг. Слоун седеше и го чакаше в една сниртоварна на местните жители, която беше реквизирал за нуждите на армията за през нощта.
— Имам един проблем — каза му Слоун, облакътен над чаша джин. — Имаме един папа-сан от Юга, който работи за нас — казва се Ди Тран. Добра кука е. Ония, козите бради, убили жена му, майка му и двеге му малки хлапета. Та той изгаря от желание да си отмъсти. Работи оттатък фронтовата линия вече шест- седем месеца. Много сигурен източник на информация.
Той замълча за момент и опря длани на масата.
— Ориентиран е в нашите работи, не е като да не е ориентиран — каза Слоун и разпери пръсти по масата. Загледа се в тях за няколко секунди и след това продължи отново: — Свързал се с нашия куриер преди седмица и поискал контакт. Ние осъществихме среща с него и той ни предаде тая касета.
Слоун я постави в касетофона и натисна бутона. Гласът на мъжа от записа беше силен и твърд, но на моменти в него прозвучаваха нотки на страх: „Вчера получих информация, че някакъв американец продава сведения на Северовиетнамската армия. Предал е агентурните имена на трима виетнамци, които работят като агенти на Невидимата бригада. Едното от имената е моето. Страх ме е, че съвсем скоро могат да се доберат до истинското ми име. Трябва да предупредя за опасността двамата ми приятели, преди да избягам. Моля да се уреди явка за операция по извеждането ни в района на Бостънските плитчини до два дена. Предлагам сряда на зазоряване. Ако не се явим до два часа от този момент нататък, смятайте, че сме били заловени. Този американец е получил по десет хиляди долара за всяко, от имената. Обещал е да им предаде още имена. Името му е Норглин. Джой гин, приятели.“
Хатчър погледна рязко към Слоун като чу името Норглин.
— Знаеш ли кой е тоя Норглин?
Слоун кимна.
— Той говори за Чик Норглин! Той е от бригадата, като теб. Отговаря за връзката с куриерите.
— Значи той има достъп до тая информация?
— А освен това и до кодовете, карти, бюлетини на Генералния щаб… а и до основна информация за самата бригада — каза Слоун. — Сега нали разбираш защо държим в нашата работа всеки да има информация само за непосредствените си задачи и да познава само тези, с които непосредствено контактува?
— В случая това си ти — каза Хатчър.
Слоун кимна забавено.
— Духни му под опашката, преди да им е продал и друга информация — каза Хатчър.
— Не мога да го притисна само на основание на това — каза Слоун, като кимна към касетофона. — При разглеждането на случая той ще се изправи с честната си дума срещу някакъв глас, записан на лента. Без допълнителни доказателства шефът на контраразузнаването направо ще ми се изсмее в лицето.
— Ами тоя Ди Тран?
— Изпратихме наш резидент на мястото на срещата, но той не се появи там. Предполагаме, че е убит.
— Тогава тоя Норглин ще ти разкаже играта напълно.
Слоун се загледа отново в ръцете си за няколко мига, после кимна замислено и погледна отново към Хатчър.
— Ние ще се оправим с него. Аз ще му съобщя, че трябва да се срещне с теб някъде. Ще му кажа, че става дума за операция, изискваща двама човека от наша страна. Щом се появи, ще му видиш сметката. Може би някъде по реката, а?
— Не. Прекалено много уши има по реката. Ще го направим в Сайгон. В хотел „Принцеса“. Аз ще го очистя, ти ще се погрижиш тялото да изчезне без много шум.
— Става.
