— Първо на първо на мен не ми е минало още времето, и освен това не ми викай „стари приятелю“. И кои, по дяволите, сте вие?
— Пет-шест колеги на Бъфало Бил от добрите стари времена в Генералния щаб. Виж сега, тоя тайландец, Уол Пот се казва, отишъл в посолството ни в Банкок и им предложил сделка. За щастие, човекът от разузнаването там се оказал един от помощниците на Коуди отпреди, Лю Портър.
— Уинди Портър15?
— Да, помниш ли го?
— Смътно.
— Той е разпитал Пот. Веднага щом схванал каква е ситуацията, наредил да задържат Пот и ми се обадил.
Аз наобиколих набързо няколко стари приятели от Естаун и се поразмърдахме с тях по тоя въпрос. Най- накрая трябваше да съобщим и на Стареца.
— Защо накрая — изхриптя Хатчър. Слоун го изгледа сериозно.
— Защото Бъфало Бил умира от рак, Хач. Няма да изкара и до края на годината.
Това сякаш вцепени Хатчър. Пред очите му за момент изникна представата за стария генерал Бъфало Бил Коуди, с тяло разяждано от коварната болест.
— Мисля, че всички обичаме Стареца, нали? — каза Слоун с неочаквано пресипнал глас. За момент замълча, преглътна мъчително и после продължи: — Той ни помоли за една последна услуга. Ако момчето му е живо, поиска, да го види, преди да умре.
— Ами ако Коуди е загазил?
— Именно затова имам нужда от теб, Хач — каза Слоун с все още разтреперан глас. — Ако много я е оплескал, Портър няма да може да се справи. Знаеш го, че е като мечок. Всъщност, генералът иска просто да се срещне някъде с Коуди — където и да е — Хаваите, Токио, Сидни. Където пожелае Мърфи. Никой не трябва да разбере за тая среща.
— Едно такова пътуване сигурно ще убие Стареца — каза Хатчър.
— И без това малко време му е останало — каза Слоун с примирение. — Единственото нещо, което можем да направим за него, е да се отнесем с много внимание и съчувствие към последното му желание, без значение колко усилия ще ни коства това и да успеем да убедим момчето, че не го търсим, за да го набутаме в панделата, че просто искаме да направим един последен подарък на Стареца.
— Едва ли можеш да наречеш Коуди „момче“ — каза Хатчър. — Сега трябва да е вече на четирийсет и две — сметна той, като прибави една година към своята възраст.
— Иди в Тайланд и го намери, ако е там — каза Слоун делово. — Или поне да успокоиш душата на Стареца.
— Като докажа със сигурност, че е убит? — изхриптя Хатчър.
— Да. Или едното, или другото. Изведнъж Хатчър се изсмя беззвучно.
— Разузнаването на флота от четиринайсет години се мъчи да се добере до някакви следи от Коуди — каза той, — а ти ме караш, ей така, да ида в Банкок, който има петдесет милионно население, и да го открия.
— Никой не е търсил Коуди. Поне откакто от флота направиха окончателното си заключение, че е убит. Но ти, моето момче, ти си най-добрият!
— Я си ги заври тия комплименти отзад.
— Ти работиш със стръв, Хач — каза Слоун. — Ще ти предоставим Уол Пот. Ще ти предоставим Уинди Портър. Познаваш Коуди. Познаваш страната. И можеш да си държиш устата затворена, каквото и да стане. Доказа го в Мадранго. От теб искам само да отидеш там, да намериш Коуди и да уредиш срещата. Или да ми изпратиш доказателства, че е мъртъв. Дявол да го вземе, ще имаш даже и Флиткрафт на твое разположение.
— Хм, че Флиткрафт още ли се подвизава при теб?
— Сега той е най-добрият от хората ми.
Хатчър си наля отново вино в чашата и започна да си играе с краищата на листата в папката.
— Знаеш, че не мога да се върна отново там — каза той накрая.
— Хайде сега и ти, че кога беше това? Преди осем, десет години?
— Какво значение има, ако ще и петдесет да са.
— Всичко ще ти е подготвено предварително, ще получаваш всякаква подкрепа, от която имаш нужда. Имам няколко мои хора там, които ги бива за всичко.
— Каква ви е сделката с оня тайландец, как му беше името?
— Уол Пот. Виж какво, не ме интересува какво ще правиш с тоя дребен мошеник. Ако ти прави мизерни номера, ако щеш чупи му краката, разпъвай го на кръст, изтръгвай му ноктите. Изобщо не ме интересува.
— Същият Хари от едно време.
— Всичко това е негова версия, накарай го да я докаже.
— Нямах това предвид. Получил ли си е той визата.
— Ако се държи както трябва, мисля, че ще мога да уредя нещо.
— Искам нещо по-конкретно от тия приказки. Искам да знам каква сделка мога да му предложа, ако той ни го открие.
— Ако той ни го открие, ще му осигурим протекци и ще го измъкнем от Тайланд.
— Сигурен ли си?
— Какво толкова си се загрижил?
— Когато давам някакво обещание, държа то да се спазва.
— Добре, имаш думата ми. Значи приемаш?
Хатчър го изгледа втренчено и след това остави пистолета на масата.
— Цената ми е двеста трийсет и шест хиляди и шестотин долара.
— Какво!
— Това са по двеста долара на ден за всеки от дните, които прекарах в оная гадна дупка.
— Я ела на себе си бе, човек.
— Съвсем на себе си съм, Хари.
— Откъде да ти намеря толкова нари?
— Ей, аз съм Хач, не забравяй! Ти разполагаш с частни сметки по целия свят — Панама, Швейцария, Бахамските острови. Сигурно и още някъде си поскътал туй-онуй. Няма да се пазариш за няколко долара, я?
— Ама ти си богат, Хач.
— Това е обезщетение за нанесени вреди, Хари. Цената не подлежи на дискусия. Или приемаш, и пи се отказваш.
Усмивката на Слоун се разтегна чак до ушите му, очите му отново заприсвяткаха игриви пламъчета.
— Дори си мислиш, че цената ти е ниска, нали? Познавам но очите ти, приятелче. Изгубил си стръвта си. Липсва ти старата адреналинова помпа. Прекалено спокоен е сганал животът ти. Но, дявол да ю вземе, добрата стомана ръжда не хваща.
Слоун отчасти беше нрав. Но не обърканите и противоречиви чувства, не спомените накараха Хатчър да се реши да се върне към стария живот, към местата, на които се беше заклел никога повече да не стъпи, към хората, които мислеше, че никога повече няма да види, към това да работи за Слоун, когото преди време искаше да убие. Причината беше Коуди, човекът който преди му беше много повече от приятел, в несравнима степен по-близък от Слоун, защото Мърф Коуди винаги беше постъпвал честно с него.
— Захващам се с тая работа заради Мърф Коуди и заради Стареца, ясно ли ти е? Това няма нищо общо с теб и мен. Ако Коуди е там, ще го намеря. Ако не е, ще ти съобщя за това. А ако ти някога отново дойдеш тук, ще те пратя за храна на рибите.
Слоун се наклони съвсем близо до него — широко усмихнат и с игриви пламъчета в очите.
— Знаеш ли какво. Мисля, че говориш сериозно — каза той.
И Хатчър му отвърна с усмивка, макар и не толкова блага.
— Продължавай да си го мислиш — каза той. — От това може да зависи животът ти.
