вдигна слушалката.
— Здравей, мамо, честита Нова… Какво?… О, не! Кога?… О, Господи. Мамо, веднага тръгвам за там.
Тя постави обратно слушалката и седна на края на леглото, тресяща се от плач. Коуди стана и я наметна с чаршафа.
— Какво е станало? — запита той.
— Брат ми… бил в някаква кола… колата… катастрофирали. Веднага трябва да отида в болницата. Те мислят, че няма… че няма…
— Хайде, обличай се. Ще дойда с теб.
— Била някъде по пътя за Куйнс13.
— Добре де, обличай се. Няма значение къде е, няма да те оставя да идеш дотам сама.
Коуди беше истински джентълмен. Манталитетът му на сваляч се беше изпарил от момента, в който се бяха хванали с момичетата, заменен от изключително нежно отношение, което направо удиви Хатчър. Сега Коуди организира съвсем експедитивно бързото им изнасяне към болницата, а Хатчър и Линда останаха да лежат един до друг в леглото. След новината за катастрофата мисълта за секс, та дори и за по-интимни ласки, им се струваше лекомислена и егоистична. Лежаха така един до друг дълго време, Хатчър задрямваше, после се събуждаше, после пак задрямваше. Небето отвън вече беше започнало да изсивява, когато на входната врата се позвъни.
— Господи, кой ли може да бъде пък сега — прошепна тя. Хатчър се промъкна до вратата и погледна през шпионката.
— Това е Мърф — каза той и му отвори.
На прага стоеше Коуди, сложил шапка под мишница.
— Мислех си да дойда да ви успокоя, че Фред — братът на Хелън — ще може да се оправи.
— Ей, та това е чудесно — каза Хатчър.
— Не знаех номера на телефона, та затова не ви позвъних.
— Добре, много хубаво, радваме се да чуем тая новина.
— Ъ-ъ…
— Не ми се ще да се прибирам в хотела сам — каза той тихичко.
Линда се появи на вратата до Хатчър, загърната в пеньоар.
— Хайде, влизай — каза тя, хвана Коуди за ръката й го придърпа вътре. Хатчър и Линда си легнаха в тяхното легло и гледаха към Коуди, докато той се събличаше. Коуди остана по шорти, седна на края на другото легло и започна да си събува чорапите.
Линда погледна към Хатчър, после пак се обърна към, Коуди и рече:
— Ей, моряче, ела тук при нас Това легло е още топло.
Коуди се усмихна, погледна Хатчър, който също му махна с ръка. Той прекоси стаята и се пъхна под завивките до Линда. После Хатчър и Мърфи се обърнаха към Линда, и двамата я прегърнаха с по една ръка, и се унесоха в кротка дрямка.
Хатчър, потопен в спомените си, отвели го в оная новогодишна нощ, си мислеше: „Господи, наистина ли някога животът ми е бил толкова естествено прост и невинен?“ Дали някога приятелството и любовта са били в такава непосредствена близост помежду си, както тогава, в оная нощ, с него и Коуди?
На следващата сутрин те бяха в автобуса на път обратно към Академията и изведнъж Хатчър отново си стана предишният „новобранец“ и всичко си беше така, сякаш това пътуване никога не се беше случвало.
Пролетта на 1964 година. Времето все още беше мразовито, но само на петдесет мили оттам, във Вашингтон, градинките с мандаринови дръвчета вече цъфтяха, туристи се тълпяха но парковете и улиците и щракаха навсякъде с неизменните си фотоапарати. А в това време, в Академията, Хатчър маршируваше по плаца и си мислеше: „Още два месеца, само още два месеца и край на цялата тая гадост.“
Един познат глас му извика:
— Новобранец!
Хатчър веднага застана мирно, с прибрана брадичка и поглед право напред. Пред него застана Коуди.
— Квалификациите са утре в три часа, в гимнастическия салон. Да се явиш!
— Йес, сър!
Хатчър отиде в салона по-рано от посочения час, позагря петнайсетина минути на боксовата круша, след това започна да разпуска и да се наслаждава на познатата отпреди миризма на кожа и алкохол, която витаеше около ринга. После се появи и Снайдър, нахален и гаден, както винаги.
Коуди, който само след три месеца щеше да стане капитан на отбора, сега съдийстваше. Когато обявиха срещата в средната категория, Коуди ги привика в центъра на ринга и им направи инструктаж.
— Три рунда — каза им той. — Победителят влиза в отбора, загубилият е аут. При команда „брейк“ веднага спирате. Чиста игра, без мръсни удари. Поздравете се и почваме боя.
Той провери ръкавиците на Снайдър, потупа го по рамото, после отиде в ъгъла на Хатчър, наведе се и докато му проверяваше връзките на ръкавиците, прошепна тихо:
— Нали ти казах вече, че има стъклено чене. Обаче пък левият му апъркът е като торпедо. Ще се опитва да ти играе от близка дистанция и да те мародерства с левачката. Поразкарай го два рунда да го умориш и тогава можеш да приемеш близкия бой, но се дръж плътно откъм лявата му страна, за да няма размах за левия си. Само един хубав удар, пласиран някъде между брадичката и ухото и ще го трупясаш.
Това беше много полезен съвет. Хатчър се придържаше все откъм лявата страна на Снайдър, поддържаше добра дистанция с единични удари и постоянно движение и се движеше в кръг около него все наляво, за да не може Снайдър да освободи размах за мощен ъперкът. На два пъти получи стабилни, мощни удари, но успя да ги парира и отговори на свой ред с бързи комбинации. Очевидно беше по-бърз от Снайдър, но и освен това, както скоро разбра, и по-разумен. Снайдър беше бавен с краката, разчиташе на силните си удари и през цялото време дебнеше противника си да му нанесе решителен удар. Хатчър обаче не му даваше тая възможност. Тогава Снайдър реши да атакува. Влезе му плътно, пусна първо десен и след това нанесе силен ляв отдолу. Хатчър го пое с рамо и в тоя момент пред очите му се появи разкрита широката, гадна челюст. Тогава Хатчър изстреля мощен нрав десен, непосредствено над рамото на Снайдър, точно в челюстта му, малко под ухото. Вложи цялата си сила в тоя удар и усети как ръката му влага енергията от движението на рамото и на цялото тяло, после видя как Снайдър изцъкли бялото на очите си и краката му омекнаха като мармаладени. От удара Снайдър се извъртя на деветдесет градуса и се строполи на ринга.
Коуди прекоси ринга, наведе се и огледа за момент отпуснатото тяло на Снайдър, после се изправи и кимна на Хатчър.
— Добре дошъл в отбора — каза му той ухилен.
Денят на производството в първото военно звание, 1964 година. В стаята на Хатчър се чуваше непрекъснатият тропот от крака в коридора — младите кадети се щураха насам-натам, влизаха и излизаха навън, към плаца, в суетнята по подготовката на униформите за парада. Хатчър тъкмо си нагласяваше кепето, когато на вратата се появи Коуди с грейнал поглед на строгото ястребово лице.
— Ол райт, не забравяйте, че сте си новобранци чак докато не свърши парада. Всички, освен Хатчър, вън!
Колегите от стаята на Хатчър се изнизиха набързо вън. Хатчър се изнъна в стойка „мирно“ пред Коуди, но за пръв път вече гледаше право в очите по-старши от него кадет — нещо, което беше по принцип забранено за новобранците първокурсници.
— Новобранец, знаеш ли какво е птица удавник? — запита го Коуди.
— Не, сър.
— Птицата удавник е една особена птица, която лети само в концентрични кръгове с все по-намаляващ радиус, докато накрая изчезне и се завре в собствения си задник. И от прикритието на тая изгодна позиция може спокойно да мята лайна но противника. Та това е птицата удавник, новобранец. Е, мистър, доста тежка служба изкара досега, но, за Бога, явно нищо не може да те пречупи. Вече си птица удавник, приятелю, и можеш спокойно да почнеш да мяташ лайна по враговете си.
